Сълзи на две поколения: Историята на Мария и Елица

– Мамо, той просто ми написа, че не може повече. Че не е готов за сериозни отношения. – Гласът на Елица трепереше, а очите ѝ бяха подути от плач. Седяхме една до друга на дивана в хола, обгърнати в старото вълнено одеяло, което баба ми беше плела преди години. Навън валеше ситен дъжд, а в стаята се носеше мирис на кафе, което така и не изпихме.

Не знаех какво да ѝ кажа. Самата аз бях получила същото – само че от мъж, с когото споделях живота си двадесет години. „Мария, не мога повече. Извинявай. Ще се обадя, когато съм готов да говоря.“ Това беше всичко. Един SMS. След всичко, което преживяхме заедно – раждането на Елица, трудните години, когато едва свързвахме двата края, радостите и малките победи. Всичко приключи с няколко думи на екрана на телефона ми.

– Не знам какво да правя, мамо. – Елица се сви до мен, сякаш беше малко дете. – Чувствам се толкова сама.

– И аз, мила. – Гласът ми беше дрезгав. – И аз.

В този момент осъзнах, че болката ни е една и съща, макар и причинена от различни хора. Две жени, две поколения, но еднакво предадени. В главата ми се въртяха хиляди въпроси – къде сбърках, защо не видях знаците, какво можех да направя по-добре? Но най-много ме болеше, че не можех да защитя дъщеря си от същата тази болка.

Телефонът ми иззвъня. Погледнах екрана – беше майка ми. Не вдигнах. Не исках да обяснявам, не исках да слушам съвети. Исках просто да изкрещя, да излея цялата си ярост и отчаяние. Но вместо това, само прегърнах по-силно Елица.

– Помниш ли, когато татко си тръгна? – прошепна тя. – Бях малка, но помня как плака цяла нощ.

– Помня, мила. – Сълзите ми отново потекоха. – Мислех, че този път ще е различно. Че съм намерила човек, който няма да си тръгне просто така.

– Защо хората си тръгват, мамо? – попита тя с глас, пълен с болка и недоумение.

– Не знам, Ели. Понякога просто не сме достатъчни за тях. Или те не са достатъчни за нас. – Опитах се да прозвуча мъдро, но думите ми се разпиляха във въздуха.

Вечерта се стъмни, а ние все още седяхме на дивана, обгърнати в тишина. Чувах как съседите отдолу гледат телевизия, как някой вика детето си за вечеря. Животът навън продължаваше, докато нашият беше спрял.

На следващия ден трябваше да отида на работа. Погледнах се в огледалото – очите ми бяха зачервени, лицето подпухнало. Сложих малко грим, но не можех да скрия болката. В офиса всички се държаха обичайно, но усещах погледите им. Колежката ми, Даниела, ме дръпна настрана.

– Мария, добре ли си? Изглеждаш ужасно.

– Просто не съм спала добре, Дани. Всичко е наред. – Усмихнах се насила.

Знаех, че не ме вярва, но не исках да говоря. Не исках съжаление. Исках само да оцелея този ден, да се прибера у дома и да се скрия от света.

Вечерта намерих Елица в стаята ѝ, свита на леглото с лаптопа в скута. Пишеше нещо, а по бузите ѝ се стичаха сълзи.

– Може ли да вляза? – попитах тихо.

Тя кимна. Седнах до нея и я прегърнах. Дълго мълчахме.

– Мамо, мислиш ли, че някога ще ми мине? – прошепна тя.

– Ще мине, мила. Всичко минава. Но ще боли още известно време. – Погалих я по косата, както правех, когато беше малка.

– А на теб ще ти мине ли?

– Не знам, Ели. Сигурно ще мине. Но сега боли. Много боли.

В следващите дни се опитвах да се държа. Готвех, чистех, ходех на работа. Елица също се опитваше да се върне към нормалното – излизаше с приятелки, учеше за изпити. Но вечер, когато се прибирахме, болката се връщаше. Понякога плачехме заедно, понякога мълчахме. Имаше моменти, в които се карахме за дреболии – кой не е измил чиниите, кой е забравил да купи хляб. Но знаех, че това е само начин да изразим болката си.

Една вечер, докато гледахме стар български филм, Елица се обърна към мен:

– Мамо, мислиш ли, че някога ще срещнем хора, които няма да ни напуснат?

Погледнах я и се замислих. Колко пъти съм си задавала същия въпрос? Колко пъти съм се надявала, че следващият човек ще бъде различен?

– Надявам се, Ели. Наистина се надявам. Но дори и да не срещнем, имаме една друга. И това е най-важното.

Тя се усмихна през сълзи и ме прегърна. За първи път от дни почувствах топлина в сърцето си.

Сега, когато пиша тези редове, все още боли. Все още се будя нощем и се чудя къде сбърках. Но знам, че не съм сама. Имам дъщеря си, имам силата да продължа. А вие, които четете това – случвало ли ви се е да бъдете изоставени по този начин? Как се справихте? Може ли човек някога да се научи да вярва отново?