Сълзи по старата къща: Историята на една дъщеря между дълга и любовта

– Не мога повече, мамо! – гласът ми трепери, а ръцете ми са стиснати в юмруци. Стоя в средата на хола, между стария фотьойл на татко и масата, на която още има следи от вчерашния обяд. Майка ми ме гледа с онзи поглед, който едновременно моли и обвинява. – Не мога да поема всичко. Леля Лиляна си има свои деца, не мога да се грижа и за нея, и за теб!

Тя въздъхва тежко, сякаш всяка дума я боли. – Знам, дъще, ама кой ще ѝ помогне? Тя е сама, а ти си ми единствената опора.

В този момент телефонът звъни. Поглеждам – братовчед ми Стефан. Знам какво ще поиска: „Може ли да минеш през леля Лиляна? Пак е забравила да си вземе лекарствата.“ Вече съм го чувала десетки пъти. Натискът от всички страни ме задушава.

Преди две години татко почина. Оттогава всичко се промени. Майка ми започна да се затваря в себе си, а аз – да се разкъсвам между работата, децата си и нейните нужди. Когато леля Лиляна падна и счупи крак, всички погледи се обърнаха към мен. „Ти си най-близо, ти си най-отговорната“, казваха роднините. Но никой не предложи помощ.

Вечерите ми минават в тревога: дали майка е яла, дали леля Лиляна е добре, дали съм забравила нещо важно за утре в офиса или за децата. Мъжът ми Петър започна да се дразни: „Всеки ден тичаш при тях, а вкъщи всичко остава на мен!“ Децата ми – Мария и Иван – вече рядко ме питат как съм. Свикнаха да ме виждат уморена и разсеяна.

Една вечер, докато приготвям супа за майка ми, тя тихо прошепва:
– Не искам да ти тежа, знам че ти е трудно…
– Мамо, не говори така! – прекъсвам я рязко, но усещам как сълзите напират.

В събота сутрин отивам при леля Лиляна. Апартаментът ѝ мирише на застояло. Тя ме посреща с усмивка:
– Ох, мило дете, пак ли си дошла? Стефан все обещава да мине, ама все не може…

Докато ѝ помагам да се изкъпе и сменя чаршафите, усещам как гневът ми расте. Защо всичко пада върху мен? Защо другите само обещават?

В неделя вечер майка ми ме пита:
– А ти кога ще си починеш?
– Не знам… – отвръщам и избягвам погледа ѝ.

Седмица по-късно получавам писмо от болницата: майка трябва да постъпи за изследвания. Паниката ме обзема – как ще организирам всичко? Петър ме гледа сериозно:
– Трябва да решиш кое е по-важно. Не можеш да носиш целия свят на гърба си.

Събирам кураж и звъня на Стефан:
– Слушай, не мога повече да поемам всичко сама. Леля Лиляна е твоя майка. Трябва да се включиш.
– Ама ти винаги си се справяла… – започва той.
– Не! Вече не мога! – прекъсвам го твърдо.

Тази нощ не спя. Въртя се в леглото и мисля: предател ли съм, ако поставя граници? Имам ли право да избера себе си и семейството си?

На следващия ден водя майка в болницата. Докато чакаме пред кабинета, тя стиска ръката ми:
– Благодаря ти, че си до мен…

Поглеждам я – толкова е крехка и уязвима. Спомням си как като малка тя ме носеше на ръце през бурята до училище. Сега аз нося нея през бурята на старостта.

Вечерта сядам с Петър и децата:
– Знам, че напоследък ви липсвам. Ще опитам да бъда повече с вас. Но моля ви за разбиране…

Мария ме прегръща:
– Мамо, ние те обичаме.

Сълзите най-после потичат свободно. Чувствам се виновна и облекчена едновременно.

Днес пиша тази история с надеждата някой да ме разбере. Дали съм лош човек, ако поискам помощ? Дали имам право да кажа „не“? Или това е просто животът – безмилостен към тези, които обичат най-силно?

А вие… как бихте постъпили на мое място?