Сама срещу селото: Историята на една самотна майка в българската провинция

— Мамо, пак ли ще плачеш тази вечер? — тихо ме попита Деси, докато затварях прозореца, за да не чувам как съседите си шушукат под асмата.

Не знаех какво да ѝ отговоря. Сълзите ми бяха станали част от вечерния ритуал, както и млякото с мед, което ѝ приготвях преди лягане. Но тази вечер не исках да плача. Не исках да давам на селото още една причина да ме съжалява или осъжда. Вдишах дълбоко и се опитах да се усмихна.

— Не, Деси. Тази вечер ще си разкажем приказка. За една майка и нейната дъщеря, които са по-силни от всички думи на света.

Тя се усмихна, но в очите ѝ видях същата болка, която усещах и аз. Болка, която не идваше от липсата на баща ѝ, а от присъствието на всички останали — баба Мария, която всеки ден ми напомняше, че съм провалила живота си; чичо Кольо, който не пропускаше да каже на всички в кръчмата, че „една жена сама не може да отгледа дете“; и най-вече — от съседите, които ме гледаха сякаш съм прокълната.

Преди две години, когато Петър си тръгна, селото се раздели на две — едните ме съжаляваха, другите ме осъждаха. Никой не попита как се чувствам аз. Никой не попита какво е да се будиш всяка сутрин с мисълта, че трябва да си и майка, и баща, и домакиня, и работник. Че трябва да се усмихваш, когато ти се крещи. Че трябва да готвиш, когато ти се плаче.

— Защо татко не ни обича? — попита ме веднъж Деси, докато плетях чорапи до печката.

— Не е така, мило. Понякога хората просто не могат да останат заедно. Но ти си най-обичаното дете на света — казах ѝ, макар че вътре в мен всичко се късаше.

Селото не прощава. Особено на жени като мен. Веднъж, докато минавах през площада с торбите от магазина, чух как леля Пенка шепне на съседката си:

— Видя ли я? Сама си е виновна. Мъжете не бягат просто така.

Стиснах зъби и продължих напред. Не заради себе си, а заради Деси. Тя заслужаваше майка, която не се огъва пред клюките. Но вечер, когато тя заспиваше, аз се свивах до прозореца и слушах как вятърът носи чуждите думи до нашата къща.

— Мамо, защо не ходиш вече на хорото? — попита ме една неделя Деси.

— Защото хората говорят, миличка. А аз вече нямам сили да слушам — отвърнах тихо.

— Но ти обичаш да танцуваш…

Тя беше права. Обичах да танцувам. Обичах да се смея. Обичах да мечтая. Но сега мечтите ми се бяха свили до едно — Деси да порасне щастлива, въпреки всичко.

Една вечер баба Мария дойде у дома. Седна тежко на стола и ме погледна строго:

— Не може така! Хората говорят! Трябва да си намериш мъж! Как ще гледаш дете сама?

— Мамо, аз мога. Виждаш ли я Деси? Тя е здрава, учи добре, щастлива е…

— Щастлива? Как ще е щастлива без баща? — изсъска тя.

— По-добре без баща, отколкото с такъв, който я забрави — отвърнах с гняв, който дори мен изненада.

Баба Мария стана и тръшна вратата. Знаех, че ще разкаже на всички как съм я обидила. Знаех, че утре ще съм още по-голяма тема за разговор.

Но тази нощ не плаках. За първи път от месеци. Гледах Деси как спи и си обещах — няма да позволя на никого да ни смачка.

На следващия ден отидох на хорото. Влязох в салона с високо вдигната глава. Всички млъкнаха. Усетих погледите им като игли по кожата си. Но когато музиката започна, затворих очи и се оставих на ритъма. За първи път отдавна се почувствах жива.

След танца една жена — Маргарита, вдовица от съседното село — дойде при мен.

— Браво, момиче! Не им обръщай внимание. И аз минах през това. Само ние си знаем колко струва всяка усмивка.

Прегърнах я. За първи път усетих, че не съм сама.

С времето хората свикнаха. Клюките не спряха, но вече не ме боляха толкова. Научих се да живея със себе си. Да се гордея със себе си. Да вярвам, че една жена може да бъде всичко — и майка, и баща, и опора.

Деси порасна. Днес тя ми казва:

— Мамо, благодаря ти, че никога не се предаде.

Понякога се питам — ако можех да върна времето назад, бих ли избрала друг път? Не знам. Но знам едно: никой няма право да съди една жена, докато не е изминал нейния път.

А вие какво мислите? Защо в малките села думите тежат повече от делата? И има ли изобщо прошка за жените като мен?