Само аз мога да ги удържа: Историята на една майка в българската действителност

— Мамо, пак ли ще ни се караш? — гласът на Деница проряза въздуха, докато брат ѝ, малкият Явор, вече беше скочил от пейката и тичаше към люлките в парка. В този момент усетих как сърцето ми се сви — не от яд, а от безсилие. Поредният следобед, в който трябваше да се извинявам на непознати родители, защото децата ми пак бяха прекалили.

— Дени, Явор! Веднага елате тук! — опитах се да звуча строго, но гласът ми трепереше. Майката на едно момиченце ме погледна с укор. — Вашите деца са много невъзпитани — прошепна тя на приятелката си, но достатъчно силно, че да я чуя.

Стиснах зъби. Не беше първият път. Никога не е тихо с тях. Те тичат, скачат, викат, бутат се, понякога дори плачат без причина. Всеки ден е борба — не само с тях, но и със себе си. С вината, че не мога да ги удържа. Със страха, че всички ме гледат осъдително.

— Мамо, хайде да си ходим — прошепна Деница и ме хвана за ръката. Очите ѝ бяха пълни със сълзи. Явор вече беше започнал да се катери по оградата и аз хукнах към него.

— Яворе! Слез веднага! — извиках. Той се засмя и скочи в пясъчника. Погледнах към небето и си помислих: „Защо само аз не мога да се справя?“

Вечерта вкъщи беше още по-тежка. Баща им, Стефан, се прибра уморен от работа и едва ни поздрави.

— Пак ли са били непослушни? — попита той, докато си сипваше супа.

— Не знам вече какво да правя — отвърнах тихо. — Всички ме гледат като луда в парка. Децата пак се сбиха с другите.

Стефан въздъхна тежко:

— Може би трябва да ги оставиш повече на баба им. Тя ще ги научи на ред.

Почувствах как гневът ме залива:

— Само че баба им ги удря! Не искам това за тях!

Той замълча. В този момент Явор изтича в кухнята с разкъсана книжка в ръка.

— Деница ми я скъса! — извика той.

— Не съм! Той сам я дърпа! — Деница вече плачеше.

— Стига! — извиках аз и гласът ми отекна в апартамента. За миг всички замръзнаха.

След вечеря ги сложих да спят. Седнах до леглото им и ги гледах как дишат тежко, уморени от деня. В този миг Деница прошепна:

— Мамо… няма друг като теб. Само ти можеш да ни удържиш.

Сълзите ми потекоха без да ги спирам. Прегърнах я силно.

На следващия ден опитах нов подход. Вместо да ги карам да стоят мирно, ги заведох в гората до квартала. Там няма други деца, няма родители с осъдителни погледи. Те тичаха свободно между дърветата, смяха се и за първи път от седмици не се скараха помежду си.

Когато се прибрахме, майка ми ме чакаше пред блока.

— Пак ли си ги оставила да дивеят? — попита тя строго.

— Мамо, те имат нужда от свобода. Не мога да ги държа затворени вкъщи или да ги наказвам постоянно.

Тя поклати глава:

— По наше време такива неща нямаше. Децата слушаха.

— Ама по ваше време никой не питаше децата как се чувстват — отвърнах аз и усетих как гласът ми трепери от напрежение.

Вечерта Стефан ме прегърна за първи път от много време насам.

— Знам, че ти е трудно — каза той тихо. — Но ти си най-добрата майка за тях.

Погледнах го през сълзи:

— Понякога се чувствам толкова сама…

— Не си сама — прошепна той и ме целуна по челото.

Дните минаваха, а аз продължавах да търся баланса между любовта и строгите правила. Понякога успявах, понякога не. Но всяка вечер, когато ги гледах как спят, знаех едно: само аз мога да ги удържа така, че да останат себе си.

Питам се: Колко още майки като мен се чувстват сами в борбата си? Кога ще спрем да съдим една друга и ще започнем да се подкрепяме истински?