„Само една вечеря ли е?“ — Историята на една жена, която реши да не мълчи повече

— Само една вечеря ли е, Мария? Какво толкова? — гласът на Петър отекна в кухнята, докато аз стоях с ръце, потънали в сапунена вода, а тенджерата с фасул клокочеше на котлона.

Погледнах го. Очите ми пареха. Не беше само заради лука, който режа. Беше заради годините, в които всяка вечеря беше „само една вечеря“, всяка чиста риза — „само една риза“, всяко подредено легло — „само едно легло“. А аз — „само една жена“.

— Ако е толкова просто, направи я ти — казах тихо, но гласът ми трепереше. Петър се засмя, сякаш съм казала нещо смешно.

— Айде сега, не се обиждай! Просто питах. Нали знаеш, че ти се отдава повече — отвърна той и се върна към телевизора, където вървеше мачът на „Левски“.

Стиснах зъби. В този момент нещо в мен се счупи. Спомних си всички онези сутрини, когато ставах първа, за да приготвя закуска за децата — Ива и Калоян. Всички вечери, когато след работа тичах до магазина, готвех, чистех, проверявах домашните. А Петър? Той „помагаше“, когато го помоля. Но никога не беше негова грижа.

Седнах на масата и се загледах в ръцете си. Бяха напукани от работа, с малки порязвания от ножа. Помислих си: „Ами ако просто спра? Ако един ден не направя нищо?“

На следващата сутрин станах по-рано от обикновено. Вместо да приготвя закуска, оставих бележка: „Днес съм на среща с приятелка. Закуската е във фризера.“ Отидох в парка с Весела — моята най-добра приятелка от университета. Разказах ѝ всичко.

— Мария, ти си като сянка в собствения си дом! — каза тя. — Защо позволяваш това?

— Защото така съм научена — отвърнах. — Майка ми беше същата. Баба ми също. Все жените се грижат за всичко.

— А ти какво искаш?

Замълчах. Никога не се бях питала какво искам аз.

Когато се прибрах, Петър беше намръщен.

— Къде беше? Децата закъсняха за училище! Нямаше кой да им направи сандвичи!

— А ти къде беше? — попитах спокойно.

Той ме изгледа така, сякаш съм полудяла.

— Аз… аз трябваше да тръгвам за работа.

— И аз трябваше — казах и затворих вратата на спалнята след себе си.

Тази вечер не сготвих. Не изчистих. Не попитах кой как е минал денят му. Седнах с книга и слушалки. Децата се въртяха около мен.

— Мамо, гладни сме! — извика Ива.

— В хладилника има храна — отвърнах.

Петър се опита да разчупи напрежението:

— Добре де, какво става с теб? Да не си болна?

— Не съм болна. Просто съм уморена да бъда невидима.

Той млъкна. За първи път видях объркване в очите му.

На следващия ден децата отидоха на училище с купени банички. Петър си направи кафе сам. Вечерта седнахме на масата без домашно приготвена храна. Всички мълчаха.

— Мамо, кога пак ще сготвиш? — попита Калоян.

Погледнах го нежно.

— Когато всички започнем да си помагаме у дома. Не мога сама повече.

Петър въздъхна тежко.

— Добре де… Кажи какво искаш да правя?

— Да започнеш да забелязваш. Да не приемаш всичко за даденост. Да питаш как съм, а не само какво има за вечеря.

Той кимна бавно. В очите му проблесна нещо като вина или разбиране — не знам кое от двете.

В следващите дни започнахме да правим график за домакинските задължения. Децата миеха чиниите след вечеря. Петър пазаруваше и готвеше веднъж седмично (макар че първия път оризът му стана на каша). Аз имах време за себе си — за книга, за разходка, за разговор с приятелки.

Не беше лесно. Имаше спорове, недоволство, дори сълзи. Но постепенно домът ни стана по-тих и по-спокоен. Децата започнаха да ценят труда ми повече. Петър понякога още забравяше, но вече знаеше колко струва „само една вечеря“.

Сега понякога се питам: Защо трябваше да стигна до ръба, за да ме чуят? Колко още жени живеят така — невидими в собствения си дом? Какво мислите вие?