Само фон ли съм в този дом?

– Благодаря ви, момичета, без вас нямаше да се справя – каза майка ми с онази лека усмивка, която винаги ме кара да се чудя дали наистина го мисли. Стоях до масата, още с престилка, ръцете ми лепнеха от компота, а в главата ми кънтяха думите ѝ. Погледнах към Мария, жената на брат ми, която вече прибираше чиниите с изражение на човек, който брои минутите до края на дежурството си.

– Няма за какво, лельо Елена – отвърна Мария, но гласът ѝ беше равен, почти студен. Майка ми кимна и се обърна към мен:

– А ти, Яна, пак си се раздавала. Знам, че можех да разчитам на теб.

В този момент усетих как нещо тежко се настанява между нас трите. Въздухът беше наситен с аромата на печено агнешко и неизказани думи. Бяхме заедно в една кухня, но сякаш всяка от нас стоеше на отделен остров.

След като гостите си тръгнаха и къщата утихна, Мария се приближи до мен:

– Яна, понякога имам чувството, че сме тук само за да сервираме и чистим. Всичко друго е между тях – майка ти и брат ти.

Тя не ме гледаше в очите. Разбрах я. И аз често се чувствах като статист в собствения си дом. Мъжът ми – Петър – винаги беше зает с баща си или с брат си. Майка ми държеше юздите на семейните традиции и аз бях просто помощникът.

– Мислиш ли, че някога ще бъдем част от това семейство? – прошепнах.

Мария въздъхна:

– Не знам. Понякога си мисля, че ако изчезнем, никой няма да забележи.

Тези думи ме удариха като шамар. Върнах се мислено към първата година след сватбата ни с Петър. Как се стараех да впечатля майка му – готвех баница по нейната рецепта, подреждах масата по нейния вкус. Но винаги имаше нещо недоизпипано: „Яна, сиренето трябва да е по-солено“, „Яйцата са малко сурови“. С времето спрях да питам какво мисли. Просто вършех каквото трябва.

Мария беше по-буйна от мен. Тя не търпеше забележки и често влиза в спорове с майка ми. Веднъж я чух да казва:

– Не съм дошла тук да бъда слугиня! Имам си работа, имам си живот!

Майка ми само поклати глава и после дълго мълча. След този случай отношенията им станаха още по-студени.

С времето започнах да усещам как между мен и Мария се заражда нещо като съюз – не приятелство, а по-скоро мълчаливо разбиране. Понякога си разменяхме погледи над купчината чинии или си подавахме по някоя шега за сметка на мъжете ни.

Но след всяко семейно събиране усещах празнота. Вечерта след тържеството седнах до прозореца с чаша чай и гледах как светлините на града трепкат в далечината. Петър беше в хола с баща си и брат си – обсъждаха някакви ремонти и коли. Аз бях сама със себе си и с въпроса: „Наистина ли съм само фон в този дом?“

На следващия ден Мария ми писа съобщение: „Искаш ли да излезем на кафе?“. Съгласих се без колебание. Срещнахме се в малкото кафене до пазара. Говорихме за работа, за децата, за това как всяка от нас се е отказала от нещо свое, за да пасне в тази къща.

– Понякога си мисля да си тръгна – призна Мария. – Да взема децата и да замина при майка ми във Варна. Там поне ще съм някой.

– А Петър? – попитах аз тихо.

– А ти? Би ли могла да оставиш всичко?

Замислих се. Не знаех отговора. Обичах Петър, но все по-често усещах, че губя себе си в този дом, сред тези традиции и очаквания.

Вечерта опитах да говоря с Петър:

– Чувствам се излишна понякога… Като че ли всичко важно се случва без мен.

Той ме погледна учудено:

– Какви ги говориш? Ти си сърцето на дома!

– Само когато трябва да се готви или чисти…

Той замълча. Не знаеше какво да каже.

Дните минаваха в рутина – работа, деца, семейни вечери. Майка ми все така раздаваше задачи и благодарности с еднаква дистанция. Мария стана още по-резервирана. Аз започнах да пиша дневник – единственото място, където можех да бъда честна със себе си.

Една вечер, докато прибирах масата след поредната семейна вечеря, Мария се приближи до мен:

– Яна… Мисля да говоря с Георги (брат ми). Не мога повече така.

Погледнах я в очите и видях сълзи.

– Ако решиш… ще те подкрепя – казах тихо.

Тя кимна благодарно.

Седнах сама в кухнята и слушах тишината. За първи път осъзнах колко много жени като мен живеят в сенките на чужди очаквания. Колко много от нас са само фон в собствения си живот.

Понякога си мисля: ако утре изчезна, кой ще забележи? Дали някой ще усети празнотата или просто ще намерят кой да запълни мястото ми?

А вие как мислите – може ли една жена да бъде повече от фон в семейството си? Или това е нашата съдба?