Само веднъж те помолих, а ти не разбра: История за майка, син и изгубената любов
— Иванеее! — гласът ми се разнесе из празния коридор, докато държах в ръце старата му риза, която току-що бях изгладила. — Моля те, само веднъж те моля, прибери си обувките от хола!
Той не отговори. Чух как вратата на стаята му се затръшна. Сърцето ми се сви — пак ли ще се караме? Пак ли ще се чувствам като натрапник в собствения си дом? Откакто баща му си тръгна с онази жена от съседния блок, всичко се промени. Останахме двамата — аз и Иван. Мислех, че ще бъдем екип, че ще се подкрепяме. Но той се затвори в себе си, а аз… аз се опитвах да запълня празнотата с грижи и любов.
— Не ми се карай, мамо! — извика той през вратата. — Не съм дете вече!
— Не ти се карам, Иване. Само те моля да ми помогнеш малко. Всичко върша сама — готвя, чистя, работя… — гласът ми потрепери. Не исках да плача, но напоследък сълзите сами идваха.
Той не отвори. Затворих очи и си поех дълбоко въздух. Спомних си как преди години го люлеех на ръце, когато имаше температура. Как му пеех „Зайченцето бяло“ и той се усмихваше насън. Кога се промени всичко? Кога станахме чужди?
Вечерта седнахме на масата — аз с чиния супа, той с телефон в ръка. Опитах да започна разговор:
— Как мина денят ти?
— Добре.
— В университета всичко наред ли е?
— Да.
— Иване…
Той вдигна глава и ме погледна с онзи поглед — студен, отчужден.
— Мамо, престани! Не ми задавай въпроси! Не съм длъжен да ти давам отчет за всичко!
Стиснах лъжицата толкова силно, че кокалчетата ми побеляха.
— Аз само искам да знам как си… — прошепнах.
Той стана рязко и излезе от кухнята. Чух как вратата на апартамента се затваря. Останах сама с тишината и с мислите си. Защо не можех да стигна до него? Къде сгреших?
Седмици минаваха така — кратки разговори, избягване, студенина. Един ден се прибрах по-рано от работа и го заварих с някакви приятели у нас. Пушеха в хола и слушаха силна музика.
— Иване! Какво става тук? — извиках.
Той ме изгледа с досада:
— Мамо, това е моят дом! Имам право да каня когото искам!
— Но аз работя по цял ден, за да имаме този дом! Поне малко уважение!
Приятелите му се изсмяха подигравателно. Почувствах се унизена. Излязох на балкона да си поема въздух. Сълзите пареха очите ми.
На следващия ден Иван ме посрещна на вратата:
— Трябва да поговорим.
Сърцето ми заби лудо. Усетих как нещо лошо предстои.
— Мамо… Мисля, че е време да си намериш друго място за живеене. Аз съм вече голям, имам нужда от пространство.
Погледнах го невярващо.
— Какво? Да си тръгна? Това е моят дом!
— Не мога повече така! Постоянно ме контролираш, задаваш въпроси… Чувствам се задушен!
— Иване… Аз съм ти майка! Всичко съм дала за теб! След като баща ти ни остави…
— Не започвай пак с това! — прекъсна ме той грубо. — Той поне имаше смелостта да си тръгне!
Тези думи ме удариха като шамар. Седнах на стола до вратата и заплаках безутешно.
— Само веднъж те помолих… Само веднъж… — шепнех през сълзи.
На следващия ден започнах да събирам багажа си. Сложих в една чанта снимката ни от морето — тогава още бяхме семейство. В друга чанта прибрах няколко дрехи и любимата си книга.
Излязох от апартамента без да се обръщам назад. Вървях по улиците на София като призрак. Нямаше къде да отида — родителите ми отдавна ги нямаше, приятелите ми бяха разпръснати по света. Намерих стая под наем в една стара кооперация в „Люлин“. Малка, студена стая с изглед към паркинга. Но беше тиха.
Първите дни не ставах от леглото. Гледах тавана и се питах: „Защо? Защо детето ми ме изгони?“ Вината ме разяждаше отвътре. Дали бях прекалено строга? Дали го задушавах с любовта си?
Една вечер чух шум на стълбите. Старата хазяйка баба Мария почука на вратата:
— Весела, добре ли си? Не си излизала цял ден…
Погледнах я през сълзи:
— Изгубих всичко, бабо Мария…
Тя седна до мен и ме прегърна:
— Не си изгубила всичко, мило дете. Понякога трябва да пуснеш хората, които обичаш най-много. Само тогава ще разбереш кои са истински твои.
Думите ѝ ме разтърсиха. Започнах бавно да излизам навън — разходки в парка, разговори с непознати на пейката. Намерих работа като продавачка в кварталната бакалия. Хората ме поздравяваха с усмивка. Започнах да усещам живота отново.
Минаха месеци без вест от Иван. Болеше ме, но се научих да живея със спомена за него, а не с присъствието му.
Една вечер телефонът звънна:
— Мамо… — гласът му беше тих и несигурен.
Сърцето ми подскочи:
— Иване?
— Може ли да дойда при теб? Имам нужда да поговорим…
Сълзите потекоха по бузите ми — този път от облекчение.
Когато го видях на прага на малката стая, осъзнах: любовта не умира, но понякога трябва да я пуснеш на свобода.
Сега често се питам: Кога една майка трябва да спре да обича? И може ли някога едно дете истински да разбере болката на майчиното сърце?