Самотният баща на ръба: Нощта, в която всичко се промени

— Петре, само за два часа ще ме няма. Моля те, гледай Мария, Иво и малкия Сашо. Не отваряй на никого и не се карайте! — гласът ми трепереше, докато обувах старите си обувки до вратата. Петър, вече на петнайсет, кимна с онзи поглед, който не знам дали е разбиране или просто примирение.

Вратата хлопна зад мен и студеният въздух на февруарската вечер ме удари в лицето. Вървях към нощната смяна в хлебозавода, а мислите ми се въртяха около децата. Откакто майка им ни напусна преди три години, всяка вечер беше борба — със себе си, с умората, с парите, с тяхната тъга.

Не бях стигнал още до спирката, когато телефонът ми иззвъня. Номерът беше непознат.

— Господин Колев? Тук е инспектор Георгиева от районното. Моля ви, елате веднага у дома си. Има инцидент с децата ви.

Сърцето ми се сви. Тичах обратно, дишайки тежко, а в главата ми ехтяха хиляди мисли: Какво е станало? Добре ли са? Какво ще кажат хората?

Когато стигнах, пред блока имаше полицейска кола и линейка. Мария плачеше на стълбите, Иво държеше Сашо за ръка, а Петър стоеше встрани — блед и треперещ.

— Какво стана? — извиках аз.

Инспектор Георгиева ме дръпна настрани:
— Съседката е чула викове и е видяла Петър да бута Иво по стълбите. Иво има лека травма на ръката. Трябва да дойдете с нас в районното за обяснения.

Петър ме гледаше с очи, пълни със страх и вина.
— Тате… не исках… той ми се подиграваше, че съм мамин син… Аз само го бутнах леко…

В районното ме разпитваха дълго. Социалната работничка — млада жена с уморени очи — ме гледаше строго:
— Господин Колев, не е редно дете да гледа деца. Това е опасно. Ще трябва да направим проверка на условията у дома ви.

Срамът ме изгаряше. В малкия ни апартамент нямаше нищо луксозно — само стари мебели, купища учебници и снимки от по-щастливи времена. Но винаги имаше топла супа и чисти дрехи. Дали това не беше достатъчно?

Съседите започнаха да шушукат. На следващия ден майката на Мариянка от втория етаж ме спря пред входа:
— Димитре, не можеш така да ги оставяш сами! Ами ако беше станало нещо по-лошо?

Понякога ми се струваше, че всички чакат да се проваля. На работа шефът ми намекна:
— Ако пак закъснееш заради семейни проблеми… знаеш как е.

Децата се затвориха в себе си. Мария спря да говори за училище. Иво не искаше да излиза навън. Петър се заключваше в стаята си и слушаше музика до късно през нощта.

Една вечер седнах до Петър:
— Сине… знам, че ти е тежко. Но аз нямам избор. Ако не работя, няма да има какво да ядем.

Той избухна:
— Не съм искал да съм бавачка! Искам да съм като другите! Защо все аз?

Не знаех какво да кажа. Прегърнах го неловко. Чувствах се безсилен — като човек, който се дави и дърпа всички със себе си.

Минаха седмици в напрежение. Социалните идваха често — проверяваха хладилника, питаха децата дали са щастливи. Веднъж Мария прошепна:
— Тате, ще ни вземат ли?

Сълзите ми потекоха безшумно. Как да обясня на едно дете, че понякога светът е несправедлив?

На делото съдията ме гледаше строго:
— Господин Колев, разбирам трудностите ви. Но трябва да намерите помощ — роднини, съседи… Не може най-голямото ви дете да носи такава тежест.

Излязох от залата с усещането за провал. Майка ми живее в друг град и е болна. Брат ми работи в чужбина. Кой ще ми помогне? Държавата? Системата?

Една вечер седнахме всички заедно на масата. Гледах ги — четири чифта очи, пълни с надежда и страх.
— Знам, че не съм идеален баща — казах тихо. — Но ви обичам повече от всичко. Ще намеря начин… Обещавам.

Петър ме погледна за първи път от седмици:
— Тате… ще опитам пак. Само… не ме оставяй сам с всичко.

В този момент разбрах — не съм самотен само аз. Всички сме самотни по свой начин.

Сега всяка вечер си задавам един и същ въпрос: Кога една грешка те прави лош родител? И има ли изобщо „добри“ родители или всички просто се опитваме да оцелеем?

Как мислите — заслужават ли хора като мен втори шанс?