Съпруг в сянката на майка си: Когато недоразуменията рушат брака

— Пак ли ще вечеряш сам? — гласът на майка му, леля Станка, прозвуча от другата страна на телефона, докато Георги стоеше на прага на нашия апартамент. Беше петък вечер, а аз бях приготвила любимата му мусака. Той само ме погледна с онзи уморен, виновен поглед и каза:

— Извинявай, Мария. Трябва да отида при мама. Не се чувства добре.

Вратата се затвори зад гърба му с тихо щракване, а аз останах сама в кухнята, с две чинии и студена мусака. Вече шести месец Георги живееше при майка си. Официалната причина беше болестта ѝ — някаква хронична умора, която лекарите не можеха да обяснят. Но аз виждах друго: леля Станка винаги е била майстор на манипулацията. Още от първия ден на нашия брак усещах как ме гледа с подозрение, как всяка моя дума се превръща в повод за драма.

Първите седмици се опитвах да бъда разбираща. „Това е майка му“, казвах си. „Трябва да ѝ помогнем.“ Но с времето започнах да усещам как Георги се изплъзва между пръстите ми. Всяко наше събиране завършваше със скандал или с неговото бързане да се върне при нея. Веднъж дори го чух да казва по телефона: „Мамо, Мария пак се сърди, не знам какво да правя.“

— Защо не можеш да разбереш? — изкрещях една вечер, когато той дойде да вземе още дрехи. — Аз съм ти жена! Защо винаги избираш нея пред мен?

Той мълчеше дълго, после само прошепна:

— Не е толкова просто…

Но за мен беше. Беше болезнено просто. Чувствах се като призрак в собствения си дом. Приятелките ми казваха да бъда търпелива, но аз вече не издържах. Всяка вечер лягам сама, слушам тишината и се чудя дали някога ще се върне при мен.

Една неделя реших да отида при тях. Купих кекс и отидох в панелката на леля Станка в Люлин. Отвори ми тя — с халат и леко театрална кашлица.

— О, Марийче! Какво приятно изненадване! — каза тя с фалшива усмивка.

Георги беше в хола, гледаше новините с празен поглед.

— Можем ли да поговорим? — попитах го тихо.

Леля Станка веднага се намеси:

— Георги, донеси ми водата от кухнята, че пак ми прилоша.

Той стана като автомат и изчезна. Останахме сами.

— Знаеш ли, Марийче — започна тя с онзи тон, който винаги ме караше да настръхвам — Георги е много чувствителен. Не му е лесно сега. Трябва да го подкрепяш повече.

— Аз го подкрепям! — избухнах. — Но той е мой съпруг! Искам да сме заедно!

Тя само въздъхна театрално и се обърна към прозореца.

Когато Георги се върна, вече не можех да издържам.

— Или ще дойдеш у дома, или… — гласът ми трепереше.

Той ме погледна отчаяно:

— Не мога да я оставя сама…

— А мен можеш ли?

Тишината между нас беше по-силна от всеки вик.

Върнах се у дома със свито сърце. Започнах да се съмнявам във всичко — в себе си, в брака ни, дори в любовта му към мен. Вечерите минаваха в безсънни мисли: „Дали някога ще бъда достатъчно важна за него? Дали някога ще избере мен?“

Една вечер получих съобщение от него: „Извинявай за всичко. Не знам какво да правя.“

Писах му: „Обичам те. Но не мога повече така.“

Той не отговори.

Дните минаваха в рутина — работа, дом, празни разговори с приятелки, които не разбираха болката ми. Майка ми ме съветваше да го оставя: „Мъж, който не може да отсече пъпната връв с майка си, никога няма да порасне.“ Но аз не исках да се отказвам толкова лесно.

Една вечер Георги дойде неочаквано. Изглеждаше уморен и по-стар.

— Мама е по-добре — каза тихо. — Но аз… аз не знам къде ми е мястото вече.

Седнахме един до друг на дивана. Дълго мълчахме.

— Обичаш ли ме още? — попитах го с треперещ глас.

Той кимна, но очите му бяха пълни със сълзи.

— Страх ме е… Страх ме е да не я изгубя… Страх ме е и теб да не изгубя…

Прегърнах го силно. За първи път от месеци усетих топлината му до себе си.

— Трябва да избереш — прошепнах. — Не между нас двете… А между миналото и бъдещето си.

Не знам как ще продължим нататък. Не знам дали ще успеем да възстановим доверието помежду си. Но знам едно: любовта не може да живее в сянката на нечии страхове и манипулации.

Понякога се питам: Колко още жени като мен чакат своите мъже да пораснат? Колко бракове умират тихо между стените на панелките ни? Какво бихте направили вие на мое място?