Сърце назаем: Историята на една жертва и разбито доверие

– Не искам да умирам, мамо! – изкрещях през сълзи, докато гледах майка ми, която се опитваше да скрие отчаянието си. Беше ноември 2016-та, а аз – Яна Петрова, на 28 години – лежах в болничното легло на Александровска болница, с диагноза хронична бъбречна недостатъчност. Лекарите казаха, че без трансплантация ми остават месеци. Баща ми мълчеше, вперил поглед в пода. Сестра ми Мария се опитваше да ме разсее с глупави шеги, но очите ѝ бяха червени от плач.

Тогава в стаята влезе доктор Костадинова с един непознат мъж. – Яна, това е Георги Иванов. Той е доброволен донор. – Не можех да повярвам. Никога не бях виждала този човек. Той ме погледна с топли кафяви очи и каза: – Не се страхувай. Всичко ще бъде наред.

Операцията мина успешно. След седмица вече се чувствах по-добре, а Георги идваше всеки ден да ме види. Говорехме за всичко – за детството му в Пловдив, за мечтите ми да стана учителка, за любимите ни книги. С времето започнах да усещам нещо повече от благодарност. Семейството ми го прие като свой. Баща ми го канеше на ракия и салата всяка неделя, а Мария го наричаше „нашият ангел“.

Но колкото повече се сближавахме, толкова по-странно започнах да се чувствам. Всяка негова усмивка ми напомняше за дълга, който никога не бих могла да върна. Понякога усещах как майка ми ме гледа с укор, сякаш трябваше да направя нещо повече за Георги. А той… той започна да се държи така, сякаш съм му длъжна за всичко.

Една вечер през март 2017-та Георги дойде у нас с букет лалета. – Яна, искам да бъдем заедно – каза той тихо, докато седяхме на балкона. – Ти си специална за мен. – Усетих как сърцето ми се свива. Не бях готова за това. – Георги, ти си невероятен човек, но… не мога да ти дам повече от приятелство. – Очите му потъмняха. – Значи всичко беше напразно? – прошепна той.

От този момент нещата се промениха. Георги започна да ми звъни по десет пъти на ден, да ме чака пред работа, да пише на приятелките ми във Facebook. Майка ми настояваше да му дам шанс: – Той ти спаси живота! Не можеш просто така да го отблъснеш! – Но аз усещах как се задушавам от очакванията на всички.

Една вечер баща ми ме хвана за ръката: – Яна, никой не може да ти казва какво да чувстваш. Но помисли добре – хора като Георги не се срещат всеки ден.

Започнах да се затварям в себе си. Приятелите ми избягваха темата за Георги, а сестра ми ме гледаше със съжаление. На работа колегите шушукаха зад гърба ми: „Това е момичето с трансплантацията…“ Чувствах се като чужденец в собствения си живот.

Една сутрин получих съобщение от Георги: „Ако не можеш да бъдеш с мен, поне бъди честна със себе си.“ Тогава разбрах, че трябва да сложа край на тази агония. Срещнахме се в парка до НДК. – Георги, благодаря ти за всичко, но не мога да живея с чувството за вина и дълг. Имам нужда от свобода.

Той ме погледна дълго и каза: – Понякога най-голямата жертва е да пуснеш някого да си тръгне.

След тази среща Георги изчезна от живота ми. Семейството ми беше разделено – майка ми не можеше да приеме решението ми, а баща ми мълчаливо ме подкрепяше. Приятелите ми се върнаха постепенно, но белегът остана.

Днес, години по-късно, често се питам: Дали благодарността може да се превърне в окови? И кога една жертва престава да бъде благородство и се превръща в товар?

Какво бихте направили на мое място?