Сърцето ми побра още две деца: Историята на една майка от Пловдив

— Мамо, защо плаче Мартин? — попита ме тихо дъщеря ми Ива, докато стояхме в коридора на нашия панелен апартамент в Кючук Париж. Чувах хлипанията на Мартин през тънката стена, а сърцето ми се свиваше. Беше минала едва седмица, откакто Петър — съседът ни от горния етаж — почина от рак. Остави след себе си две деца: Мартин на 9 и малката Елица, която още не беше навършила 6.

Петър беше самотен баща. Жена му ги беше напуснала преди години, а той се бореше като лъв за децата си. Помагах му с каквото можех — понякога вечеря, друг път гледах децата, докато той беше на химиотерапия. Но сега… сега ги нямаше. Социалните вече бяха дошли веднъж. Казаха, че ако не се намери роднина или приемно семейство, ще ги разделят.

— Не мога да ги оставя така — казах на мъжа си Стефан същата вечер, докато децата спяха. — Не мога да си представя Мартин и Елица в различни домове, далеч от всичко познато.

— А ние? Четири деца имаме, Мария! Как ще се справим? — гласът му беше уморен, но не студен.

— Ще се справим. Знаеш ли какво е да си сам? Да нямаш никого? — очите ми се напълниха със сълзи. — Не мога да ги изоставя.

Стефан въздъхна дълбоко. Знаех, че и той ги обича. Нашите деца вече бяха свикнали с Мартин и Елица — играеха заедно на двора, деляха закуски и тайни.

На следващия ден отидох в социалните. Сърцето ми биеше лудо, докато чаках пред вратата на кабинета. Вътре ме посрещна жена с уморени очи и строга усмивка.

— Госпожо Димитрова, знаете ли какво означава това? Още две деца…

— Знам — прекъснах я тихо. — Но ако не ги взема аз, кой ще го направи? Те са част от нашето семейство.

Следващите седмици бяха като кошмар. Документи, проверки, интервюта… Съседите шушукаха по стълбището:

— Тая Мария луда ли е? Шест деца! Как ще ги изхрани?

— Абе, поне сърце има жената…

Дори майка ми не ме подкрепи:

— Марио, ти си луда! Стефан ще избяга! Децата ти ще страдат!

Но аз не можех да се откажа. Всяка вечер гледах Мартин и Елица как се сгушват един в друг на дивана у нас и знаех, че правя правилното нещо.

Първите месеци бяха тежки. Мартин се будеше нощем с писъци:

— Татко! Не ме оставяй!

Елица не говореше почти нищо. Само ме гледаше с големите си кафяви очи и стискаше ръката ми до болка.

Моите деца също страдаха. Най-големият ми син, Георги, започна да се затваря в себе си:

— Защо всички питат само за тях? Ами ние?

Опитвах се да дам любов на всички, но понякога се чувствах като разкъсвана между шест различни свята. Пари не стигаха — Стефан работеше по две смени, а аз шиех дрехи за съседките вечерно време.

Една вечер чух Георги да плаче в стаята си. Влязох тихо и го прегърнах.

— Мамо… страх ме е, че вече не ни обичаш толкова…

Сълзите ми потекоха безконтролно.

— Обичам ви всички! Просто… понякога любовта боли, защото трябва да я делиш между повече хора. Но тя никога не свършва.

С времето започнахме да намираме ритъм. Децата се научиха да си помагат — Ива плетеше плитки на Елица сутрин, а Мартин учеше най-малкия ми син да кара колело. Вечерите ни бяха шумни и хаотични, но изпълнени със смях и топлина.

Понякога обаче усещах погледите на хората в магазина или на родителската среща:

— Това са децата на онази вдовица…

— Не са й родни…

Болеше ме. Но когато виждах как Мартин започва да се усмихва отново или как Елица ме нарича „мамо“ за първи път… Знаех, че всичко си струва.

Стефан също омекна. Един ден го чух да казва на приятел:

— Мария има най-голямото сърце в Пловдив. Аз само се опитвам да го следвам.

Днес сме семейство от осем души. Не е лесно — има дни, в които крещим един на друг или няма достатъчно кюфтета за всички. Но има и дни, в които всички сме прегърнати на дивана и гледаме стар български филм.

Понякога се питам: дали постъпих правилно? Дали любовта може да излекува всички рани? Или просто съм една жена с твърде голямо сърце и твърде малко сили?

А вие как бихте постъпили? Бихте ли отворили дома си за още две разбити детски души?