Сърцето ми срещу съдбата: Историята на една българска майка

– Мамо, не мога да го направя! – гласът ми трепереше, докато стисках телефона с потни ръце. Бях седнала на ръба на леглото в болничната стая, а през прозореца се процеждаше сивата светлина на ноемврийския следобед. Сърцето ми биеше лудо, сякаш искаше да изскочи от гърдите ми.

– Мария, послушай докторите, моля те! – майка ми почти плачеше. – Ти си ми единственото дете. Ако нещо ти стане…

Затворих очи и поех дълбоко въздух. Вече бях чула всичко – от лекари, от съпруга си Петър, от родителите ми, от приятелките. Всички повтаряха едно и също: „Това е твърде опасно. Сърцето ти няма да издържи.“

Преди три години бях преживяла тежък миокардит. Оттогава живеех с мисълта, че сърцето ми е слабо, че трябва да внимавам, да не се натоварвам. А сега – тризнаци! Кой би повярвал? След години борба с безплодието, инжекции, хормони и разочарования, изведнъж – три сърчица в мен.

Доктор Костадинова беше строга и директна:

– Мария, трябва да вземете решение. Ако продължите с трите бебета, рискът за живота ви е огромен. Препоръчвам редукция – да оставим едно или две.

Петър стоеше до мен, стиснал юмруци в джобовете си. Знаех, че го боли. Знаех, че се страхува да не ме загуби. Но в очите му имаше и нещо друго – надежда? Или отчаяние?

– Какво ще правим? – прошепна той вечерта, когато останахме сами у дома.

– Не знам… – отвърнах и се разплаках. Не можех да си представя да избера кое дете да живее и кое – не. Всяко едно беше част от мен, част от нас.

Следващите дни минаха като в мъгла. Майка ми настояваше да послушам лекарите. Баща ми мълчеше, но погледът му беше пълен със страх. Свекърва ми се молеше на иконата в ъгъла. А аз лежах по цял ден и усещах как трите малки живота растат в мен.

Една вечер Петър седна до мен на дивана и хвана ръката ми.

– Мария… Ако нещо ти стане… Не мога без теб.

– А ако се откажа от някое от тях? Ще мога ли да живея със себе си? – попитах през сълзи.

Той ме прегърна силно.

– Каквото и да решиш, ще бъда до теб.

На следващия преглед доктор Костадинова пак настоя:

– Вижте, това не е само вашият живот. Ако нещо стане с вас, кой ще гледа децата? Помислете за всички.

Но аз вече бях решила. Не можех да избера между децата си. Не можех да бъда съдия на собствената си плът и кръв.

– Ще опитам да ги износя и трите – казах тихо.

Лекарката поклати глава:

– Ще ви следим много внимателно. Но трябва да сте готова за всичко.

Започнаха месеци на страх и напрежение. Всеки ден беше битка – с гаденето, с болките, със съмненията. Петър ме носеше на ръце – буквално и преносно. Майка ми идваше всеки ден с домашна супа и молитви. Приятелките ми ме избягваха – сякаш се страхуваха от болката ми.

Имаше нощи, когато лежах будна и слушах как сърцето ми препуска. Понякога се ужасявах, че ще спре и никога няма да видя лицата им. Друг път се ядосвах на съдбата – защо точно аз? Защо точно сега?

В осмия месец започнаха контракциите. Беше студена мартенска нощ. Петър ме закара в „Майчин дом“ със 180 по магистралата. Лекарите бяха готови за всичко – реанимация, интензивно отделение…

Раждането беше като кошмарен сън – болка, светлини, гласове… После тишина.

Събудих се в реанимацията. Сърцето ми туптеше бавно, но стабилно. Петър стоеше до леглото ми със сълзи в очите.

– Живи са! И тримата! И ти си добре! – прошепна той.

Разплаках се като дете. Не можех да повярвам.

Днес гледам тримата си малки герои – Виктор, Даниела и Калоян – как спят сгушени един до друг в кошарката. Сърцето ми още е слабо, но е по-силно от всякога.

Понякога се питам: Постъпих ли правилно? Дали щях да мога да живея със себе си, ако бях избрала по-лесния път? А вие какво бихте направили на мое място?