Сърцето на една майка срещу съдбата: Историята на Мария, близначките и битката за живот

— Не може да бъде! — изкрещях в празната болнична стая, докато държах треперещия лист с диагнозата. Сълзите ми се стичаха по бузите, а в ушите ми кънтеше гласът на доктор Петрова: „Мария, трябва да изберете. Вашият живот или животът на близначките.“

В този момент времето спря. Сякаш всичко се срина — мечтите ми за щастливо семейство, за първите стъпки, за смеха на децата ми. Бях на 32, омъжена за Иван — човек, когото обичах от ученическите години, но който напоследък беше все по-далечен. Живеехме в малък апартамент в Люлин, с надежда за по-добро бъдеще. Бременността ми беше трудна, но никога не съм си представяла, че ще се изправя пред такава дилема.

— Мария, трябва да говорим — каза Иван същата вечер, когато се прибрах. Гласът му беше студен, а очите — празни.
— Знам какво ще кажеш — прошепнах аз. — Но не мога да избера. Не мога!
— Не можем да си позволим да загубим теб — каза той рязко. — Момичетата… те още не са тук. Ти си тук. Аз съм тук. Майка ти е тук. Ако не оцелееш…

В този момент усетих как между нас се издига стена. Иван мислеше рационално, а аз… аз бях майка още преди да ги видя. Всяка вечер галех корема си и им говорех — на Елица и Десислава. Представях си как ги държа за ръка в парка „Западен парк“, как им купувам сладолед от будката до блока.

Майка ми, баба Станка, беше категорична:
— Марийче, слушай мъжа си! Бог ще даде други деца! Не рискувай живота си за нещо, което може и да не стане!

Но аз не можех да приема това. Всяка нощ лежах будна, слушах как дъждът барабани по прозореца и се молех на Бог да ми даде знак. Веднъж сънувах как държа близначките за ръце и вървим по калдъръмената улица в родното ми село край Велико Търново. Събудих се с усещането за мир и решимост.

На следващия ден отидох при доктор Петрова.
— Има ли шанс? — попитах я с треперещ глас.
Тя въздъхна тежко:
— Рискът е огромен. Ако изберете да продължите бременността, може да загубите всичко — и себе си, и децата.

Върнах се у дома със свито сърце. Иван ме чакаше на масата с чаша ракия.
— Реши ли? — попита без да ме погледне.
— Ще опитам да ги спася — казах тихо.
Той удари по масата:
— Това е лудост! Не мислиш ли за мен? За майка ти? За себе си?

В този момент разбрах колко самотна съм всъщност. Семейството ми беше срещу мен. Приятелките ми — повечето вече майки — ми пишеха окуражителни съобщения във Viber, но никоя не разбираше истински страха ми.

Дните минаваха в болницата. Лежах под системи, слушах писъците на родилки от съседните стаи и усещах как животът ми се изплъзва между пръстите. Една вечер сестра Галя седна до мен:
— Марийче, знам, че ти е трудно. Но понякога съдбата избира вместо нас.
— А ако аз избера? Ако загубя всичко?
Тя ме хвана за ръката:
— Тогава ще знаеш, че си опитала всичко.

На шестия месец започнаха усложненията. Болката беше непоносима. Доктор Петрова ме гледаше със съжаление:
— Мария, трябва да вземете решение сега.

Иван дойде в болницата със свекърва ми. Двамата настояваха да прекратя бременността.
— Не можем да те загубим! — плачеше свекърва ми.
Погледнах ги и казах:
— Ако трябва да умра, ще умра като майка.

Операцията беше тежка. Чух първия плач на Елица и Десислава като през мъгла. Сърцето ми туптеше лудо, а после всичко потъна в тъмнина.

Събудих се след два дни в реанимация. Иван седеше до леглото ми със зачервени очи.
— Момичетата са живи — прошепна той. — Ти си жива.
Сълзите му капеха по ръката ми.

Минаха месеци на борба — инкубатори, безсънни нощи, страхове и молитви. Семейството ми се промени. Иван започна да идва всеки ден в болницата, носеше плюшени играчки и четеше приказки на близначките през стъклото.

Днес Елица и Десислава са на три години. Бягат из парка „Западен парк“, смеят се с цяло гърло и ме карат да забравя болката от миналото. Иван вече не е онзи студен мъж — научи се да обича без страх.

Понякога нощем се питам: Ако бях избрала другото? Ако бях послушала страха? Щях ли някога да разбера силата на една майка?

А вие… бихте ли рискували всичко за любовта към децата си?