Съседът, който разруши тишината в дома ми

– Пак ли той? – гласът на Стефан проряза тишината в кухнята, докато държеше в ръка поредната кутия шоколадови бонбони. Погледът му беше остър, а веждите – събрани в гневна линия. Аз стоях до прозореца, стискайки букет от бели лалета, които току-що бях получила от съседа ни – Иван.

– Не знам какво да ти кажа, Стефане. Не съм го молила за нищо. Просто… той е учтив човек, – опитах се да обясня, но думите ми увиснаха във въздуха.

– Учтив? Това ли наричаш учтивост? Да ти носи подаръци всеки вторник и петък? – гласът му трепереше от яд. – Какво иска този човек от теб?

В този момент дъщеря ни Мария се появи на прага, с раница на гърба и невинно любопитство в очите. Усетих как напрежението се сгъсти още повече. Не исках детето ни да става свидетел на тези спорове, но истината беше, че вече не можех да ги скрия.

Всичко започна преди два месеца. Иван се нанесе в апартамента срещу нашия – вдовец, около петдесетте, с топъл глас и винаги усмихнато лице. Първият път, когато ми подаде букет рози, се смутих, но приех жеста като знак на добронамереност. После дойдоха шоколадите, домашните сладкиши, а веднъж дори ми донесе буркан с мед от село. Стефан първоначално се шегуваше с това, но скоро шегите преминаха в подозрения.

– Може би просто е самотен, – казах една вечер на Стефан, докато гледахме телевизия.

– Самотен? Да си намери котка! Не жена на съседа си! – изсумтя той и тресна дистанционното по масата.

Започнах да усещам как между нас се появява невидима стена. Вечерите ни станаха мълчаливи, а сутрините – напрегнати. Дори Мария забеляза промяната.

– Мамо, защо татко е тъжен? – попита ме веднъж тя.

– Не е тъжен, просто е уморен от работа, – излъгах я с усмивка, която не стигна до очите ми.

Един петък следобед Иван позвъни на вратата ни с още един букет. Този път Стефан отвори.

– Господин Иванов, мисля, че е време да престанете с тези подаръци. Жена ми не се нуждае от тях! – каза той твърдо.

Иван изглеждаше объркан.

– О, извинете ме, не съм искал да създам проблеми. Просто… така съм възпитан. Винаги съм уважавал добрите съседи.

Стефан затвори вратата почти в лицето му. После ме погледна така, сякаш аз бях виновна за всичко това.

– Трябваше по-рано да му кажеш да спре! – изкрещя той.

– Ами ако го обидя? Ако хората започнат да говорят? – отвърнах тихо.

– По-добре хората да говорят за него, отколкото за теб!

В този момент усетих как нещо се чупи вътре в мен. Не бях направила нищо лошо, но се чувствах виновна. Започнах да избягвам Иван – не от страх за себе си, а заради Стефан и Мария. Но това не върна спокойствието у дома ни.

Стефан стана по-студен и затворен. Вечерите прекарваше пред компютъра или излизаше с приятели. Аз останах сама със страховете си и с усещането, че домът ни вече не е мястото на сигурност и любов.

Една вечер седнах до него на дивана.

– Стефане, моля те… Обичам те. Не искам да губим това, което имаме заради чужди жестове.

Той ме погледна дълго и тежко въздъхна.

– Не мога да понеса мисълта, че някой друг ти носи радост… Дори и само с цветя.

Прегърнах го и заплаках тихо. Знаех, че трябва да намерим начин да си простим – аз за това, че не реагирах навреме, а той заради ревността си.

На следващия ден реших да поговоря с Иван открито. Позвъних на вратата му и го помолих да спре с подаръците. Той кимна разбиращо и ми пожела всичко хубаво.

Но раната вече беше нанесена. Доверието между мен и Стефан беше разклатено. Всяка дреболия се превръщаше в повод за спор. Мария стана по-затворена и често се криеше в стаята си.

Сега седя сама на балкона с чаша чай и гледам към прозорците на Иван отсреща. Чудя се дали някога ще успея да върна онази топлина между мен и Стефан. Дали ревността може да бъде простена? Или понякога малките жестове на другите имат силата да разрушат цели светове?

Кажете ми… Вие как бихте постъпили? Може ли едно семейство да оцелее след такава буря?