Счупени крила: Борбата на Катя за собствения си живот

— Катя, пак ли ще ми мрънкаш за тия сметки? — гласът на Иван проряза тишината в малката кухня, докато аз стисках чашата с чай така силно, че пръстите ми побеляха.

— Не ти мрънкам, просто питам кога ще преведеш парите за тока — опитах се да запазя спокойствие, но вътре в мен всичко кипеше. Знаех, че следващите минути ще са като всяка вечер — спор, обвинения, студени погледи. Отдавна вече не броях сълзите си.

Иван тръшна вратата на хола и се изгуби зад нея. Останах сама с мислите си и с тишината, която тежеше повече от всяка негова дума. Погледнах към снимката на мама и татко на стената — усмихнати, щастливи, сякаш от друг свят. Отдавна не бях ходила при тях. След последния ни скандал майка ми каза: „Катя, не можеш да живееш така! Той те съсипва.“ А аз й затворих телефона. Не исках да слушам истината.

Работата в шивашкия цех беше тежка. Сутрин ставах в пет, правех кафе на Иван — защото иначе щеше да се сърди — и тръгвах пеша до спирката. В автобуса винаги се чудех какво ли ме чака днес — ще има ли поръчки, ще се кара ли началничката ми Мария заради закъснение, ще успея ли да взема аванс за хляб и мляко. Вечер се прибирах пребита, а вкъщи ме чакаха мръсни чинии и Иван пред телевизора.

— Катя, къде ми е ризата? — извика той една вечер.

— В пералнята е още, не съм имала време да я простра.

— Какво правиш цял ден? Само работа и пак нищо не си свършила! — гласът му беше като шамар.

Понякога си мислех, че ако изчезна, никой няма да забележи. Че съм просто фон в нечий чужд живот. Но после се сещах за малките неща — за смеха на племенницата ми Лили, за аромата на прясно изпечен хляб в кварталната фурна, за песента на славея сутрин пред блока. И знаех, че има смисъл да продължа.

Една вечер, след поредния скандал с Иван, взех телефона и набрах майка ми. Гласът й беше уморен:

— Катя? Добре ли си?

— Не знам, мамо. Не издържам вече. Всичко ме боли — душата най-много.

— Ела си у дома. Ще поговорим. Не си сама.

Сълзите ми потекоха без да мога да ги спра. На следващия ден след работа не се прибрах при Иван. Отидох при родителите си. Майка ме прегърна силно, а татко само кимна — но в очите му видях обич и тревога.

— Защо търпиш това? — попита ме майка ми вечерта.

— Защото ме е страх. Страх ме е да остана сама. Страх ме е какво ще кажат хората. Страх ме е от него…

— По-страшно е да изгубиш себе си — каза тя тихо.

През следващите дни Иван звъня непрекъснато. Писах му съобщение: „Имам нужда от време.“ Той отговори: „Ще съжаляваш.“

Върнах се на работа с подути очи. Мария ме погледна внимателно:

— Катя, ако имаш нужда от помощ… знаеш къде да ме намериш.

За първи път усетих, че някой вижда болката ми. Че не съм невидима. Започнах да говоря повече с колежките си. Разказах на Деси какво преживявам.

— Мила, това не е живот! — каза тя и ме прегърна.

Минаха седмици. Иван идваше пред блока на родителите ми, звънеше по телефона, пращаше съобщения. Заплашваше ме, после молеше да се върна. Всяка вечер затварях очи и се питах: „Коя съм аз? Какво заслужавам?“

Една сутрин майка ми сложи пред мен чаша чай и каза:

— Катя, животът е твой. Никой няма право да ти го отнема.

Тогава реших. Отидох при Иван само веднъж — да си взема нещата. Той стоеше в хола с наведена глава.

— Защо го правиш? — попита той тихо.

— Защото искам да живея. Искам да бъда щастлива.

Излязох от апартамента му със сълзи в очите, но с усещането за свобода. За първи път от години дишах спокойно.

Днес живея при родителите си и бавно започвам да градя живота си наново. Работя повече часове в цеха, уча вечер английски с Лили и мечтая някой ден да имам свой дом — малък, но пълен с топлина и обич.

Понякога още ме е страх от бъдещето. Но вече знам: по-страшно е да изгубиш себе си.

Кажете ми — колко жени още трябва да минат по този път? Колко време ще търпим болката в името на чуждото мнение?