Счупеното огледало на доверието: Историята на една българска съпруга

– Весела, къде си пак оставила очилата ми? – гласът на Иван отекна от хола, докато аз стоях в кухнята, стиснала телефона му в ръка. Пръстите ми трепереха, а сърцето ми блъскаше в гърдите като лудо. Не знам какво ме накара да погледна в телефона му тази сутрин – може би онази сянка в погледа му, когато се прибра късно снощи, или пък студенината в гласа му през последните седмици. Но сега, след като видях онези съобщения от „Мариела – счетоводство“, вече нищо нямаше да е същото.

„Липсваш ми…“, „Кога пак ще се видим?“, „Обичам те…“ – думите горяха в очите ми. Сякаш някой беше изтръгнал въздуха от дробовете ми. Четиридесет години заедно – четиридесет! – и аз никога не съм си представяла, че ще доживея този момент.

– Весела? – Иван влезе в кухнята и ме погледна въпросително. Скрих телефона зад гърба си, но той веднага разбра. Очите му се присвиха.

– Какво правиш с телефона ми?

– Трябва ли да питам аз какво правиш ти с Мариела? – гласът ми беше чужд, дрезгав.

Мълчание. Само тиктакането на стенния часовник.

– Не е това, което си мислиш… – започна той, но аз го прекъснах:

– Не е ли? Да ти покажа ли съобщенията? Или да ти ги прочета?

Той седна тежко на стола. За първи път от години изглеждаше стар и уморен. Аз стоях права, с гръб към прозореца, и се чудех дали да плача или да крещя.

– Весела, моля те… – прошепна той. – Не исках да те нараня.

– А какво искаше? Да живееш два живота? Да ме лъжеш? – гневът ми избухна като пожар. – След всичко, което сме преживели заедно…

Спомних си първите ни години – малкия апартамент в Люлин, как брояхме стотинките за хляб и сирене, как се радвахме на всяка неделна разходка по Витоша. После децата – Мария и Даниел, безсънните нощи, първите им стъпки, първите им провали и успехи. Всичко това… за какво?

– Весела… – Иван се опита да ме докосне по ръката, но аз се дръпнах.

– Не ме пипай! – извиках. – Как можа?

В този момент влезе Мария. Беше дошла да ни види след работа, както правеше всеки петък. Видя лицата ни и веднага усети напрежението.

– Какво става тук? – попита тя.

Погледнах я с насълзени очи. Не исках да я въвличам, но думите сами излязоха:

– Баща ти има друга жена.

Мария пребледня. Погледна баща си, после мен.

– Тате… това вярно ли е?

Иван не каза нищо. Само наведе глава.

– Как можа? – прошепна Мария. – След всичко…

В този момент телефонът на Иван иззвъня. На дисплея светеше „Мариела“. Всички замръзнахме. Иван не посмя да вдигне.

– Виждаш ли? – казах аз горчиво. – Дори не се криеш вече.

Мария избяга от стаята със сълзи на очи. Аз останах сама с Иван и с тишината между нас, която никога не бях усещала толкова тежка.

Следващите дни бяха ад. Даниел дойде от Пловдив, когато разбра какво се е случило. Седнахме тримата на масата в кухнята – аз, Иван и Даниел. Синът ми гледаше баща си с разочарование и гняв.

– Татко, как можа да направиш това на мама? На нас?

Иван мълчеше. Аз плаках цяла нощ след този разговор.

Седмици наред вкъщи цареше студенина. Говорехме си само за най-необходимото – сметки, пазаруване, лекарства. Мария почти не идваше, а когато идваше, избягваше баща си. Даниел звънеше по-рядко.

Една вечер Иван дойде при мен в спалнята. Седна до мен на леглото и дълго мълча.

– Весела… знам, че няма прошка за това, което направих. Но ти си целият ми свят. Обърках се… Чувствах се самотен напоследък, ти беше толкова заета с внуците и с майка ти… Мариела беше просто… някой, който ме изслушваше.

Погледнах го през сълзи:

– А мен кой ще ме изслуша? Кой ще излекува моето сърце?

Той протегна ръка към мен:

– Моля те… дай ми шанс да поправя всичко.

Дълго мислих през онази нощ. Спомних си всички хубави моменти заедно – първата ни целувка пред Народния театър, как ме носеше на ръце след операцията ми преди десет години, как плакахме заедно на сватбата на Мария…

На сутринта му казах:

– Ще опитам да ти простя. Но никога няма да забравя.

Започнахме отначало – с малки стъпки: разходки в парка, разговори без обвинения, вечери само двамата. Беше трудно. Болката не изчезваше лесно. Но с времето започнах да виждам отново човека, когото обичах цял живот.

Днес сме още заедно. Децата ни постепенно приеха случилото се. Доверието е като счупено огледало – можеш да го залепиш, но пукнатините остават завинаги.

Понякога се питам: заслужаваше ли си да простя? Или просто се страхувах да остана сама след толкова години? А вие бихте ли простили?