Седмица по-късно: Истината за внучката ми и вратата, която остана затворена
– Не, не можеш да влезеш. – Гласът на снаха ми, Мария, беше твърд като камък. Стоеше на прага, с ръце скръстени пред гърдите, а очите ѝ – влажни, но решителни. В ръцете си стисках розово одеялце, което бях плела цяла зима, докато чаках да стана баба.
Сърцето ми се сви. Не можех да повярвам, че съм тук – пред вратата на собствения си син, с подарък за първата си внучка, а не ме пускат вътре. Всичко започна преди седмица, когато разбрах от съседката, че Мария е родила. Не от сина ми, не от самата нея – а от жената от третия етаж, която случайно ме срещна в магазина.
– Честито, бабо! – каза тя с усмивка. – Да ви е жива и здрава малката!
Почувствах се като ударена. Не знаех какво да кажа. Вкъщи се разплаках. Защо никой не ми се обади? Защо синът ми не ме потърси? Прекарах нощта в безсъние, въртейки се в леглото и мислейки за всички онези моменти, когато държах ръката му като дете, когато го учех да кара колело в парка „Заимов“, когато го изпращах на първия учебен ден.
На сутринта реших – ще купя подарък и ще отида. Не можех да позволя гордостта или страхът да ме спрат. Избрах най-мекото плюшено мече и добавих към него одеялцето, което бях плела с толкова любов. Купих и цветя за Мария – знаех, че не беше лесно да станеш майка.
Когато стигнах до блока им в „Люлин“, сърцето ми биеше лудо. Натиснах звънеца и зачаках. След минута Мария отвори вратата – бледа, с тъмни кръгове под очите, но красива по нов начин.
– Здравей, Мария – казах тихо. – Донесох нещо за малката.
Тя не се усмихна. Вместо това направи крачка напред и затвори вратата зад гърба си.
– Моля те, не ни притеснявай – каза тя. – Не е подходящ момент.
– Но аз… Аз съм баба ѝ… – прошепнах.
– Не си я виждала досега. Не си ни потърсила нито веднъж през цялата бременност. Сега е късно.
Думите ѝ ме пронизаха като нож. Исках да ѝ кажа колко често съм мислила за тях, как съм се страхувала да не бъда натрапчива, как чаках синът ми да ме потърси първи. Но думите заседнаха в гърлото ми.
– Моля те… – опитах отново.
– Не – прекъсна ме тя. – Искаме спокойствие. Ако Петър реши да те потърси, ще го направи.
В този момент чух плач на бебе отвътре. Сърцето ми се разкъса на две. Мария затвори вратата бавно и тихо. Останах на стълбището с подаръците в ръце и сълзи по бузите.
Върнах се у дома като призрак. Дните минаваха тежко. Всеки път, когато телефонът звъннеше, скачах с надежда, че е Петър. Но той не се обади.
Майчинството никога не е било лесно за мен. Отгледах Петър сама след като баща му ни напусна, когато беше на пет години. Работех две работи – чистачка в училище и продавачка на пазара „Красно село“. Вечер готвех супа от каквото имах и му четях приказки до заспиване. Може би съм била строга понякога… Може би съм пропуснала моменти… Но винаги съм го обичала повече от всичко.
Когато срещна Мария, се радвах за него. Тя беше умна, амбициозна – учителка по английски в 119-то училище. Но сякаш никога не ме прие напълно. Винаги беше дистанцирана, студена… А аз се опитвах да не се натрапвам.
Сега си мисля – къде сбърках? Дали трябваше да настоявам повече да бъда част от живота им? Или трябваше да оставя всичко в техните ръце? Защо Петър не ми се обади? Дали Мария му е забранила? Или той самият не иска да ме вижда?
Седмица след онази сцена на прага получих снимка по вайбър – малко розово вързопче с огромни очи и усмивка като слънце. Под снимката пишеше: „Това е Елица.“
Сълзите ми рукнаха отново. Писах кратко: „Да ви е жива и здрава! Обичам ви.“ Но отговор не получих.
В квартала всички говорят за това колко е трудно да си младо семейство днес – скъпите памперси, липсата на места в детските градини, безкрайните опашки пред поликлиниката… Но никой не говори за болката на бабите и дядовците, които чакат с трепет първата среща с внучето си и остават сами със спомените си.
Понякога вечер сядам до прозореца с одеялцето в ръце и си представям как люлея Елица на колене, как ѝ пея „Зайченцето бяло“ и ѝ разказвам приказки за смелия Хитър Петър…
Може би някой ден ще чуя звънеца и ще видя Петър на прага с малката на ръце… Може би ще имам шанс да поправя всичко…
Но дали ще дойде този ден? Дали някога ще мога да бъда истинска баба за Елица? Какво бихте направили на мое място?