Семейният празник, който разруши всичко: Историята на една българска майка

— Мамо, моля те, не започвай пак! — гласът на Петър, синът ми, трепереше от напрежение, докато стоеше на прага между кухнята и хола. В ръцете си държеше чиния с още топли кюфтета, а очите му се стрелкаха между мен и жена му, Яна.

В този момент времето сякаш спря. Въздухът в апартамента им в Люлин беше натежал от неизказани думи. Беше рожденият ден на малката ми внучка — Мария, която ставаше на пет. Бях дошла с най-добри намерения — с подаръци, домашна баница и надежда, че този път ще успеем да бъдем истинско семейство. Но още от вратата усетих студа в погледа на Яна.

— Цветана, оставете това там — каза тя сухо, когато се опитах да сложа баницата на масата. — Аз вече съм приготвила всичко.

— Но, Яна, знаеш, че Мария обича моята баница… — опитах се да се усмихна, но тя ме прекъсна:

— Не е нужно. Децата имат достатъчно храна.

Петър се опита да смекчи ситуацията:

— Мамо, хайде да седнем всички заедно. Днес е празник.

Но Яна вече беше обърнала гръб и подреждаше чашите така шумно, че сякаш искаше да заглуши всяка възможност за разговор.

Внуците ми тичаха из стаята, смееха се и не подозираха за напрежението между възрастните. По-голямата — Ива, дойде при мен и ме прегърна:

— Бабо, ще ми покажеш ли пак как се прави онази плетка?

Усмихнах се през сълзи и кимнах. За миг забравих всичко останало. Но Яна веднага се намеси:

— Ива, хайде при мен! Трябва да помогнеш с тортата.

Петър ме погледна безпомощно. Знаех, че е между чука и наковалнята — обича ме, но не иска да разстройва жена си. А аз… аз просто исках да бъда част от живота им.

Докато всички се събираха около масата, Яна започна да раздава парчетата торта. Когато стигна до мен, просто подмина чинията ми. Петър забеляза и тихо прошепна:

— Яна, майка ми също иска парче.

Тя го изгледа студено:

— Ако толкова иска, нека си вземе сама.

Сърцето ми се сви. Никога не съм искала да бъда в тежест. Винаги съм помагала — дори когато преди години им дадох спестяванията си за първата им ипотека. А сега… сега бях просто гост в собствения си живот.

След тортата дойде време за подаръците. Извадих куклата за Мария — ръчно ушита от мен, с бродирано име. Мария ахна от радост и ме прегърна силно. Но Яна веднага дръпна куклата:

— Това не е хигиенично! Не знаем с какви материали е направена.

Мария заплака. Петър се опита да я успокои, но Яна вече беше прибрала куклата в шкафа.

— Яна! — извиках аз през сълзи. — Защо го правиш? Това е подарък от баба ѝ!

Тя ме изгледа презрително:

— Защото не искам децата ми да свикват с твоите стари навици! Времето ти е минало, Цветана!

В този момент почувствах как нещо в мен се чупи. Станах бавно от масата и без да кажа дума повече, взех палтото си. Петър ме последва до вратата:

— Мамо… моля те…

Обърнах се към него със сълзи в очите:

— Петре, аз ви обичам. Но не мога повече така. Когато решиш, че имаш нужда от майка си — знаеш къде да ме намериш.

Излязох на стълбището и за първи път в живота си почувствах истинска самота. Вървях по улиците на Люлин, а в главата ми ехтяха думите на Яна: „Времето ти е минало.“

Вкъщи седнах на дивана и дълго гледах снимките на внуците си. Спомних си как преди години Петър идваше при мен за съвети — как заедно боядисвахме стаята му, как му помагах с уроците… А сега? Сега бях излишна.

Дните минаваха бавно. Петър не се обади. Ива ми писа едно кратко съобщение: „Бабо, липсваш ми.“ Но знаех, че Яна няма да позволи повече контакт.

Започнах да се питам: Къде сбърках? Дали прекалената ми загриженост ги е отблъснала? Или просто времената са други и за нас — старите майки — вече няма място?

Сега стоя тук, сама в апартамента си, и се чудя: Дали някога ще мога отново да прегърна внуците си? Или трябва да приема, че понякога любовта не е достатъчна?

Кажете ми — има ли надежда за такива като мен? Какво бихте направили на мое място?