Сенките на „Слънчеви дни“: Истината зад усмивките

– Не можеш да излезеш така! – гласът на майка ми пронизваше стените на малкия ни апартамент в Люлин. Стоях пред огледалото, с грим, който сама си бях сложила, и с рокля, която бях взела назаем от съседката. Беше първият ми кастинг за „Слънчеви дни“. Бях на шестнайсет и вярвах, че светът ще се отвори пред мен.

– Мамо, моля те! Това е шансът ми! – гласът ми трепереше, но очите ми горяха от решителност.

Тя въздъхна тежко и се обърна към прозореца. – Не искам да те виждам как страдаш. Знаеш ли колко хора са се провалили в този бизнес?

– Но аз няма да съм като тях! – прошепнах, повече на себе си, отколкото на нея.

Така започна всичко. Кастингът беше хаотичен – стотици момичета, всички по-красиви, по-уверени, по-стилни. Когато ме извикаха, сърцето ми щеше да изскочи. Прочетох репликите си с цялата страст, която имах. След това чаках. И чаках. Докато един ден телефонът звънна.

– Марияна? – гласът беше непознат.
– Да?
– Вие сте новата звезда на „Слънчеви дни“.

От този момент животът ми се преобърна. Първият снимачен ден беше като сън. Всички ме гледаха, гримьорките ми говореха на „госпожице“, а режисьорът – бай Стефан – ме потупа по рамото: „Ти ще стигнеш далеч, момиче.“

Първите месеци бяха опияняващи. Хората ме спираха по улиците, искаха автографи, снимки. В училище вече не бях „онова момиче от Люлин“, а Марияна от телевизията. Майка ми се гордееше, макар че рядко го показваше. Баща ми… той така и не се върна у дома.

Но зад кулисите нещата не бяха толкова слънчеви. Колегите ми – особено Петър, който играеше брат ми в сериала – ме гледаха с подозрение. Един ден го чух да казва на другите:

– Тая от Люлин много си повярва…

Болеше ме. Опитвах се да бъда мила с всички, но усещах как завистта и интригите растат. Сценаристите започнаха да пишат повече сцени за мен, а това още повече изостри отношенията ни.

Веднъж, след дълъг снимачен ден, седнахме с Даниела – актрисата, която играеше майка ми в сериала – на кафе.

– Знаеш ли, Мариянче – каза тя тихо, – славата е като слънце: топли те, но може и да те изгори.

Не ѝ повярвах тогава. Мислех си, че всичко ще е наред, стига да работя здраво.

Годините минаваха. Сериалът стана хит – десет сезона, милиони зрители. Но аз се променях. Приятелите ми от детството се отдръпнаха. Новите „приятели“ бяха хора от бранша – усмихнати пред камерите, злобни зад гърба ти.

Майка ми се разболя тежко в осмия сезон. Опитвах се да съчетая снимките с грижите за нея. Един ден закъснях за снимки и бай Стефан избухна:

– Ти не си незаменима! Ако още веднъж закъснееш, ще те уволня!

Погледнах го в очите и видях само студенина. За първи път осъзнах колко самотна съм станала.

След края на последния сезон ни поканиха на голямо парти. Всички празнуваха, но аз стоях в ъгъла с чаша вино и гледах как Петър и останалите се смеят шумно.

– Какво има? – попита ме Даниела.
– Чувствам се празна… – признах си аз.
– Това е цената на славата, Мариянче. Въпросът е дали си струваше.

Майка ми почина няколко месеца по-късно. Останах сама в апартамента ни в Люлин. Телефонът спря да звъни. Никой не ме канеше по предаванията вече. Нови лица изпълваха екраните.

Опитах се да започна нов живот – записах се във вечерен курс по психология, започнах работа като продавачка в книжарница. Хората понякога ме разпознаваха:

– Вие не сте ли Марияна от „Слънчеви дни“?

Усмихвах се тъжно и кимах.

Веднъж едно момиче дойде при мен:
– Вие променихте живота ми с ролята си… Благодаря ви!

Тогава разбрах, че може би всичко не е било напразно.

Но често се питам: ако можех да върна времето назад, бих ли избрала пак този път? Или щях да остана просто Марияна от Люлин?

А вие какво мислите? Струва ли си да жертваш всичко за малко слава и признание?