Шейсетият ми рожден ден и писмото, което разби живота ми

„Не може да бъде…“ – думите заседнаха в гърлото ми, докато държах белия плик с треперещи ръце. Стаята беше пълна с роднини, приятели, балони и цветя, а аз стоях насред всичко това, стиснала този проклет плик. Петър се усмихваше неловко, сякаш не беше сигурен дали да остане или да избяга. „Отвори го, Мария“, прошепна той, а гласът му беше толкова чужд, че за миг не го познах.

Отворих. Очите ми пробягаха по редовете – сухи, бездушни думи: „Искова молба за развод“. За миг всичко около мен се разми. Чух как майка ми пита: „Какво има, Марийче?“, а сестра ми вече се приближаваше към мен с притеснен поглед. Не можех да говоря. Само гледах Петър и търсех в очите му някакво обяснение, някаква милост.

„Петре… това шега ли е?“ – едва изрекох. Той сведе глава. „Не мога повече, Мария. Опитвах се да ти кажа… Не сме щастливи от години.“

В този момент времето спря. Всички разговори утихнаха, музиката замлъкна. Чух само собственото си дишане и пулса си в ушите. Шейсет години – трийсет и пет от тях с този човек. Деца, дом, спомени… Всичко се разпадна за секунди.

Сестра ми ме прегърна. „Марийче, хайде да излезем за малко.“ Не помня как стигнахме до терасата. Навън беше студено, но аз не усещах нищо. Само празнота.

„Как можа да го направи точно днес?“ – прошепна тя.

„Не знам… Може би никога не съм го познавала истински.“

Вечерта премина като в мъгла. Гостите си тръгнаха един по един, някои ме гледаха със съжаление, други с любопитство. Петър си събра нещата и излезе без да каже дума повече. Останах сама в празния апартамент, сред разопаковани подаръци и недоизпити чаши.

На следващата сутрин телефонът ми не спря да звъни – дъщеря ми Виктория плачеше: „Мамо, какво става? Татко не ми вдига!“, синът ми Георги беше бесен: „Ще му звънна! Как може така?!“. Аз само повтарях: „Добре съм, милички… Ще се оправя.“ Но не бях добре. Не знаех как ще се оправя.

Дните минаваха бавно. Хората шушукаха зад гърба ми в магазина: „Видя ли я Мария? Горката…“. Съседката леля Станка донесе сладки: „Не се притеснявай, мила, всичко ще мине.“ Но аз не исках сладки. Исках да върна времето назад.

Една вечер Виктория дойде при мен. Седнахме на дивана, тя ме хвана за ръката.

– Мамо, има ли друга жена?
– Не знам… Може би. Или просто му писна от мен.
– Не говори така! Ти си най-добрата майка на света!
– Може би не съм била най-добрата съпруга…

Заплаках. Виктория ме прегърна силно.

– Ти винаги си давала всичко за нас! А той… той просто е страхливец!

В този момент осъзнах колко много съм жертвала през годините – мечтите си за собствен бизнес, желанието да пътувам, дори приятелствата си. Всичко беше на втори план заради семейството.

Седмици по-късно разбрах истината – Петър имал връзка с колежката си от счетоводството, Даниела. Била по-млада с десет години. Когато го попитах защо не е говорил с мен по-рано, той само сви рамене: „Страхувах се от скандали…“

Срамът ме изгаряше отвътре. Чувствах се предадена и унизена. Започнах да се съмнявам във всичко – дали някога ме е обичал истински? Дали аз съм виновна? Дали остаряването ни прави невидими за хората, които обичаме?

Една сутрин се погледнах в огледалото – видях уморена жена с побеляла коса и тъжни очи. Но зад тази тъга имаше и нещо друго – гняв. Гняв към Петър, към себе си, към всички пропуснати възможности.

Реших да направя нещо за себе си – записах се на курс по рисуване в читалището. Първия ден бях ужасена – всички бяха непознати, по-млади или по-талантливи от мен. Но когато хванах четката, усетих как болката започва да отстъпва място на нещо ново – надежда.

Започнах да излизам повече – разходки в парка с леля Станка, кафе с колежки от бившата работа, дори екскурзия до Велико Търново с група пенсионери. Постепенно домът ми вече не беше толкова празен.

Понякога вечер все още плача – особено когато видя стари снимки или чуя любимата ни песен по радиото. Но вече знам: животът не свършва с един развод или едно предателство.

Сега стоя на балкона и гледам залеза над София. Вдишвам дълбоко и си мисля: „Дали някога ще мога пак да обичам? Или поне да обичам себе си?“

А вие как бихте постъпили на мое място? Може ли човек да започне отначало след толкова години?