Синът ми е женен, но иска да му чистя къщата – срещу заплащане!

– Мамо, може ли да поговорим? – гласът на Петър прозвуча по телефона толкова сериозно, че сърцето ми се сви. Беше неделя сутрин, а аз вече бях сложила кафето на котлона и се канех да изляза на балкона. – Разбира се, сине. Какво има? – попитах, опитвайки се да не показвам тревогата си.

– Деси и аз… Имаме нужда от помощ у дома. Работим много, а къщата е винаги разхвърляна. Можеш ли да идваш да ни помагаш с чистенето? Ще ти плащаме, разбира се.

В този миг чашата с кафе замръзна в ръката ми. Не знаех дали да се засмея или да заплача. Синът ми – моето момче, което отгледах с толкова труд и любов, сега ме кани да му чистя къщата… срещу заплащане! Не можех да повярвам.

– Петре, ти сериозно ли? – гласът ми трепереше. – Аз съм ти майка, не чистачка!

– Мамо, не го приемай така. Просто… Деси не може да смогне с всичко, а аз съм на работа до късно. Искаме да ти платим, за да не се чувстваш използвана.

Това беше първият път, когато усетих как между мен и Петър се издига стена. Откакто се ожени за Десислава, всичко се промени. Тя беше различна – мълчалива, дистанцирана, винаги с телефон в ръка. Никога не ме попита как съм, не ме покани на кафе просто ей така. Опитвах се да я приема заради Петър, но усещах как ме избягва.

Седмица по-късно все пак отидох у тях. Къщата беше разхвърляна – дрехи по столовете, чинии в мивката, трохи по масата. Деси седеше на дивана и гледаше сериал на лаптопа си.

– Здравейте – казах тихо.

– Здрасти – отвърна тя без да ме погледне.

Петър беше на работа. Започнах да чистя – миех чинии, подреждах дрехи, бърсах прах. През цялото време Деси не каза и дума. Когато приключих, тя остави няколко банкноти на масата.

– Благодаря – каза кратко.

Върнах се у дома със свито сърце. Не заради парите – те бяха обида. А защото усещах как губя връзката със сина си.

Следващите седмици станаха рутина – всяка сряда и събота ходех у тях, чистех и си тръгвах с парите в джоба. Петър рядко беше вкъщи, а когато беше, се държеше дистанцирано. Опитвах се да говоря с него за Деси, но той винаги сменяше темата.

Една вечер не издържах и му казах:

– Петре, какво става между вас? Защо Деси не иска да говори с мен?

Той въздъхна тежко:

– Мамо, моля те… Не е лесно за нея. Ти постоянно я критикуваш – как готви, как подрежда, как се облича…

– Аз само искам най-доброто за теб! – извиках през сълзи.

– Понякога най-доброто е просто да приемеш човека такъв, какъвто е.

Тези думи ме удариха като шамар. Върнах се у дома и цяла нощ не мигнах. Спомних си първите години след като баща му почина – как двамата с Петър бяхме екип, как всичко правехме заедно. Сега той имаше нов екип – със съпругата си. А аз бях останала сама.

Един ден реших да не отида у тях. Телефонът звънна:

– Мамо, къде си? Деси чакаше да дойдеш.

– Няма да дойда повече – казах твърдо. – Не съм ви слугиня. Ако искате връзка с мен, ще е като семейство, не като услуга срещу пари.

Последва дълго мълчание.

– Разбирам – промълви Петър тихо.

Минаха седмици без да се чуем. Болеше ме ужасно. Всяка вечер гледах снимките ни от детството му и се питах къде сбърках.

Една вечер на вратата се почука. Отворих и видях Петър. Изглеждаше уморен и тъжен.

– Мамо… Съжалявам. Не разбрах колко те наранихме. Просто… опитвахме се да оцелеем в новия живот и забравихме кое е важното.

Прегърнах го силно през сълзи.

– Искам само да сме семейство – прошепнах.

Деси дойде след него. Погледна ме несигурно:

– Извинявай… Не знаех как да бъда част от вашето семейство.

Тогава разбрах – тя също се чувстваше изгубена сред нашите очаквания и традиции.

От този ден започнахме отначало – без пари, без услуги. Просто като хора, които искат да бъдат заедно въпреки различията си.

Сега често се питам: Колко често забравяме кое е истински важното в семейството? И колко струва една майчина обич?