Синът ми и снаха ми се нанесоха до нас, а аз мечтаех за щастливи семейни събирания. После разбрах истинската ѝ същност.

– Пак ли ще идваш без да се обадиш? – гласът на Ива прониза тишината, когато отворих вратата на двора им с купа топла баница в ръце.

Сърцето ми се сви. Не очаквах такова посрещане. Само преди месец Димитър и Ива се нанесоха в къщата до нашата, сбъдвайки мечтата ми за близко и сплотено семейство. Винаги съм си представяла как ще се събираме на двора, ще пием кафе сутрин, ще празнуваме заедно именни дни и рождени дни. Но още от първия ден усещах хлад между мен и Ива.

– Донесох баница, току-що я извадих от фурната – опитах се да се усмихна, но гласът ми трепереше.

– Благодаря, но ние вече закусихме – отвърна тя сухо и затвори вратата почти пред лицето ми.

Върнах се у дома с тежест в гърдите. Седнах на масата и загледах през прозореца към тяхната къща. Димитър беше на работа, а Ива явно не искаше да ме вижда. Опитвах се да си обясня поведението ѝ – може би е уморена, може би още не се чувства у дома си. Но с всяка изминала седмица дистанцията между нас ставаше все по-осезаема.

Една вечер, докато поливах цветята пред входа, чух гласовете им през оградата.

– Мамо пак ли ти е звъняла? – попита Ива с раздразнение.
– Да, просто искаше да ни покани на вечеря – отвърна Димитър тихо.
– Не разбра ли, че не искам да ходя там? Всеки път ме гледа сякаш не съм достатъчно добра за теб!

Сълзите напълниха очите ми. Не исках да подслушвам, но думите ѝ ме пронизаха. Аз ли бях причината за напрежението? Винаги съм се старала да бъда добра свекърва – не се меся в живота им, не давам непоискани съвети, само искам да сме близки.

На следващия ден реших да поговоря с Димитър. Поканих го на кафе в нашия двор.

– Мите, всичко наред ли е между вас? – попитах внимателно.
– Да, мамо, просто Ива още свиква с новото място. Не го приемай лично.
– Но тя избягва да идва у нас, не говори с мен…
– Дай ѝ време – каза той и избяга с поглед.

Думите му не ме успокоиха. Започнах да забелязвам дребни неща – Ива не поздравяваше съседите, не излизаше на двора, а когато минавах покрай тяхната къща, пердетата веднага се спускаха. Сякаш се страхуваше от мен или ме мразеше.

Един ден, докато пазарувах в кварталния магазин, чух две жени да шушукат зад мен:

– Видя ли новата снаха на Мария? Много е надменна!
– Ами то майка ѝ така я е възпитала – все едно всички са ѝ длъжни.

Срам ме беше да призная пред себе си, че думите им ме засегнаха. Вечерта споделих с мъжа ми Георги:

– Не знам какво да правя. Опитвам се да бъда добра свекърва, а тя ме отблъсква. Мислиш ли, че аз съм виновна?
– Не си ти виновна. Може би просто е различна – опита се да ме утеши той.

Но аз не можех да се примиря. Реших да направя последен опит – поканих ги на семейна вечеря за рождения ден на Димитър. Приготвих любимите му ястия, украсих масата, купих торта. Когато дойде вечерта, Димитър пристигна сам.

– Ива не се чувства добре – каза той виновно.

Празникът премина в мълчание. След като си тръгна, седнах на терасата и заплаках. Чувствах се ненужна в собствения си дом.

Седмица по-късно разбрах от съседката Пенка, че Ива е организирала парти за приятелите си в двора им – смях, музика, веселба до късно през нощта. Никой от нас не беше поканен.

Не издържах повече. Отидох при тях на следващия ден.

– Ива, можем ли да поговорим?
– Ако е за пореден път за това как трябва да бъда по-мила с вас – не ми се слуша! – прекъсна ме тя рязко.
– Само искам да знам защо ме отбягваш? Какво съм ти направила?
– Вие никога няма да ме приемете такава, каквато съм! Винаги ще бъда „снахата“, а не част от семейството ви! – извика тя със сълзи в очите и избяга вътре.

Димитър стоеше безпомощен между нас. Погледнах го с болка:

– Мите…
– Мамо… не знам какво да правя…

Върнах се у дома със свито сърце. Седмици наред избягвах да ги виждам. Дворът ми опустя, сутрините станаха тихи и самотни. Един ден получих писмо от Димитър:

„Мамо, Ива е бременна. Надявам се един ден да намерите път една към друга.“

Сълзите потекоха по лицето ми. Мечтаех за внуче, за семейни празници… А сега дори не знаех дали ще бъда част от живота им.

Понякога си мисля: Къде сбърках? Можеше ли да направя нещо различно? Или някои хора просто никога няма да станат семейство?

Кажете ми… има ли надежда за нас?