Синът ми и снаха ми се разведоха: „Сега детето им няма къде да отиде“
— Не мога повече, Петре! — гласът на Мария, снаха ми, трепереше от гняв и отчаяние. Беше късен следобед, а аз стоях в кухнята, стиснала чашата с чай така силно, че пръстите ми побеляха. През стената чувах как синът ми, Даниел, отговаряше с обичайното си мълчание — онова тежко, каменно мълчание, което винаги ме е плашело повече от всеки вик.
— Моля ви, не пред детето… — прошепнах аз, но думите ми се изгубиха в шума на тряскащи врати.
Внучката ми, малката Елица, стоеше до мен с големи, уплашени очи. Прегърнах я и усетих как цялото ѝ тяло трепери. „Бабо, ще си тръгне ли мама?“ — попита тя тихо. Не знаех какво да кажа. Какво можеш да кажеш на дете, когато светът му се разпада?
Синът ми и Мария бяха женени осем години. Запознаха се на студентска бригада в Пловдив — той инженер, тя учителка по български. В началото всичко изглеждаше като приказка: първа любов, първи дом, първо дете. Но с времето приказката се превърна в битка. Даниел беше упорит до болка — никога не признаваше грешките си. Мария беше огнена — казваше всичко право в очите, без да подбира думите. Аз… аз бях между тях. Опитвах се да ги помирявам, да изглаждам конфликтите, но често усещах как и моето търпение се изчерпва.
Вечерта след големия скандал Мария си събра багажа. Елица плачеше неудържимо. Даниел седеше на дивана и гледаше втренчено в пода.
— Мамо, не мога повече — каза той тихо. — Не искам Елица да расте в този ад.
— А мислиш ли, че така ще ѝ е по-добре? — попитах го аз. — Детето има нужда от двама родители.
— По-добре сама майка, отколкото двама, които се карат всеки ден — отвърна той.
Мария си тръгна същата вечер. Остана само едно писмо за Елица и няколко снимки на хладилника. На следващия ден Даниел трябваше да отиде на работа. Остави Елица при мен.
— Мамо, ще я гледаш ли? Само докато уредим нещата с Мария… — гласът му беше уморен и отчаян.
— Разбира се — казах аз. Но вътре в мен всичко се сви.
Дните минаваха бавно. Елица беше тиха, затворена. Рисуваше странни рисунки — счупени къщи, хора без лица. Вечер питаше кога ще дойде мама. Аз ѝ разказвах приказки за смели момичета и добри майки, но усещах как думите ми звучат кухо.
Една сутрин Мария дойде неочаквано.
— Идвам за Елица — каза тя твърдо.
— Даниел не е съгласен — отвърнах аз. — Трябва да говорите като възрастни хора.
— Не мога повече да чакам! — очите ѝ бяха зачервени от плач. — Тя е мое дете!
Даниел пристигна след час. Скандалът избухна с нова сила.
— Ти си виновна! — крещеше Мария към мен. — Винаги си го защитавала!
— Аз само искам най-доброто за внучката си! — отвърнах аз през сълзи.
— Може би трябваше по-рано да се намесиш! — изсъска тя.
Даниел стоеше между нас като сянка.
— Стига! — извика той най-накрая. — Ще заведем делото за попечителство!
Така започнаха месеците на адвокати, социални работници и безкрайни разговори по телефона. Елица беше като топка между двама спорещи родители. Аз бях тази, която я водеше на училище, готвеше ѝ вечеря и я приспиваше нощем.
Една вечер я намерих да плаче под завивките.
— Бабо, аз лошо дете ли съм? Затова ли мама и тате не ме искат?
Сърцето ми се разкъса на хиляди парчета.
— Не, мило мое! Ти си най-прекрасното дете на света! Просто понякога възрастните забравят кое е важното…
Но истината беше друга: ние всички бяхме изгубени в собствените си болки и страхове.
Съседките започнаха да шушукат зад гърба ни:
— Видя ли ги? Разведоха се… Горкото дете!
Почувствах се виновна — сякаш аз съм провалила семейството си. Може би трябваше по-рано да говоря с Даниел? Може би трябваше да подкрепя Мария повече? Или просто да замълча?
Минаха месеци. Съдът реши: Елица ще живее при майка си през седмицата, а уикендите ще прекарва при баща си. Аз останах някъде по средата — баба без дом, в който всички са щастливи заедно.
Сега стоя сама в празната кухня и гледам снимката на Елица на хладилника. Питам се: Къде сбъркахме? Какво означава да бъдеш добра майка и баба в свят, където семействата се разпадат толкова лесно?
А вие как бихте постъпили? Кой носи най-голямата вина — родителите или ние, които ги възпитахме?