Синът ми иска да му чистя срещу пари – майчина болка и семейна буря

– Мамо, може ли да поговорим? – гласът на Димитър трепереше, докато стоеше на прага на кухнята ми. Беше петък вечер, а аз тъкмо бях сложила баницата във фурната. Погледнах го – висок, с леко притеснен поглед, сякаш не знаеше как да започне.

– Кажи, Дими, какво има? – попитах го, като се опитах да не показвам тревогата си. Винаги усещах, когато нещо го измъчва.

Той се почеса по врата и се загледа в пода.

– С Ива… Знаеш, работим много. Къщата ни е голяма, а времето не стига. Мислехме… дали би могла да идваш да ни помагаш с почистването? Разбира се, ще ти плащаме. Не искаме да те натоварваме безвъзмездно.

В този миг светът ми се срина. Сърцето ми се сви, а ръцете ми започнаха да треперят. Аз – майка му, която го е отгледала с толкова любов и жертви, сега трябваше да чистя дома му срещу пари? Не можех да повярвам на ушите си.

– Да ви чистя… срещу заплащане? – повторих тихо, сякаш думите му трябваше да се разтворят във въздуха и да изчезнат.

– Мамо, не го приемай лично – побърза да каже той. – Просто… така е по-удобно за всички. Не искаме да те използваме.

– А какво съм за вас? Чистачка? – гласът ми излезе по-остър, отколкото исках. – Аз съм ти майка, Дими! Не съм дошла на този свят, за да ми плащаш за това, че ти помагам!

Той замълча. В очите му проблесна болка, но и някаква решителност.

– Мамо, не разбираш… Ива не иска да се чувства длъжна. А и ти самата често казваш, че пенсията ти е малка…

– Пенсията ми е малка, но гордостта ми е голяма! – прекъснах го. – Ако имате нужда от помощ, ще дойда. Но не и за пари. Не мога да приема това.

Димитър въздъхна тежко и излезе от кухнята. Останах сама сред мириса на печена баница и горчивината в гърдите си. В този момент си спомних всички онези нощи, когато го приспивах с приказки, когато му гладех ризите за училище, когато плаках от радост на абитуриентската му вечер. Всичко това ли беше забравено?

Следващите дни бяха мъчителни. Димитър не ми се обаждаше. Ива също избягваше контакт с мен. Чувствах се като чужда в собствения си живот. Съседките ме питаха защо не ходя при младите – нали всички баби помагат на внуците си? А аз нямах сили да им кажа истината.

Една вечер телефонът звънна. Беше Ива.

– Мария, може ли да поговорим? – гласът ѝ беше хладен.

– Разбира се, Иве.

– Разбрахме, че си се обидила. Но ние просто искахме всичко да е ясно и честно. Не искаме никой да се чувства използван.

– А аз се чувствам ненужна – отвърнах тихо. – Майката не е наемна работничка. Майката е сърцето на семейството.

– Времената са други – каза тя сухо. – Всеки трябва да уважава труда на другия.

– А любовта? Тя къде остава?

Ива замълча. После затвори телефона без сбогом.

Седмица по-късно Димитър дойде сам. Беше уморен и изглеждаше по-стар.

– Мамо… извинявай. Може би сбъркахме. Просто животът ни завъртя така… Всички около нас плащат на родителите си за помощ. Колежката на Ива дори казала, че така било по-справедливо.

Погалих го по косата, както когато беше малък.

– Сине, справедливостта не е само в парите. Понякога най-голямата справедливост е в прошката и разбирането.

Той ме прегърна силно. За първи път от години усетих онова топло чувство на близост между нас.

Но раната остана. Вече не можех да гледам на тях по същия начин. Започнах да се питам: къде свършва майчината обич и къде започва достойнството? Какво означава да бъдеш родител в днешна България?

Понякога нощем лежа будна и си мисля: дали сбърках някъде? Дали прекалената ми отдаденост ги направи неспособни да различат любов от услуга?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да приемете парите или бихте защитили достойнството си като мен?