Синът ми иска да се ожени за съседката, а аз не мога да го приема

– Не мога да повярвам, че наистина го правиш, Мартине! – гласът ми трепереше, докато стоях в коридора, стиснала дръжката на вратата така силно, че кокалчетата ми побеляха.

Синът ми ме гледаше с онзи поглед, който познавах още от малък – смесица от инат и болка. Беше висок, с тъмни очи като баща си, а сега в тях гореше решимостта на човек, който е взел окончателно решение.

– Мамо, обичам я. Не разбирам защо си толкова против. – Гласът му беше тих, но твърд.

Сълзите напираха в очите ми. Не исках да плача пред него, но не можех да се спра. Всичко във мен крещеше: „Не! Не може така!“

Винаги съм била майка-късметлийка. На 39 години, след години на безплодие и отчаяние, когато вече бях започнала да се примирявам с мисълта, че няма да имам дете, животът ми поднесе най-големия подарък – Мартин. Той беше моето слънце, моят смисъл. С баща му – Иван – се грижехме за него като за най-ценното нещо на света. Всяка негова усмивка беше празник. Всяка болест – бедствие.

Мартин израсна пред очите ни в панелката в Люлин. Съседите ни познаваха като „онова семейство с късното дете“. А до нас живееше семейството на Петрови – добри хора, но винаги малко по-шумни, малко по-неподредени. Дъщеря им – Деси – беше с година по-малка от Мартин. Играеха заедно като деца, но аз винаги усещах някаква разлика между тях. Деси беше дива, непокорна, често се връщаше с разкъсани дрехи и мръсни колене. Майка ѝ – леля Галя – работеше на две места и често я оставяше сама.

Когато Мартин навърши 18, започна да излиза все по-често с Деси. Първо си мислех, че са просто приятели. После започнах да забелязвам как я гледа – с онзи поглед, който не лъже. Сърцето ми се сви. Опитах се да говоря с него:

– Мартине, сигурен ли си, че Деси е подходяща за теб? Тя е… различна.

– Мамо, ти не я познаваш! Тя е добра, просто животът ѝ е бил труден.

– А ти мислиш ли, че ще се промени? Че ще стане част от нашето семейство?

– Защо винаги търсиш лошото? – ядоса се той.

Не можех да му кажа истинската причина за страховете си. Не беше само Деси – беше страхът ми да не го изгубя. Да не го видя нещастен. Да не стане жертва на чужди проблеми. Виждах как Петрови се карат всяка вечер през стената. Чувах как Деси плаче понякога. Знаех какво е да растеш без подкрепа.

Една вечер Иван ме хвана за ръката:

– Остави го да избере сам. Ние сме му дали всичко – любов, дом, възпитание. Ако сгреши, ще научи урока си.

– Не мога! – прошепнах. – Той е всичко за мен.

– Точно затова трябва да го пуснеш.

Дните минаваха в напрежение. Мартин и Деси започнаха да говорят за сватба. Веднъж чух как тя му казва:

– Ако майка ти не ме харесва, няма смисъл…

– Не я слушай! Аз те обичам!

Сърцето ми се късаше на парчета. Виждах как синът ми страда между мен и нея. Опитвах се да говоря с Деси:

– Деси, знаеш ли колко много значи Мартин за мен? Искам само той да е щастлив.

Тя ме погледна право в очите:

– Знам. И аз го обичам. Но ако не ме приемете, ще го изгубите.

В този момент разбрах колко е силна тя. Колко много прилича на мен преди години – когато се борех със света заради мечтата си да имам дете.

Сватбата наближаваше. Всички роднини питаха кога ще има годеж, кога ще има празник. Аз се затварях в себе си все повече. Една вечер Мартин седна до мен на дивана:

– Мамо… Ако не дойдеш на сватбата ми, никога няма да ти простя.

Тези думи ме удариха като шамар. За миг видях бъдещето си без него – празна къща, тишина, снимки по стените…

Отидох при Иван:

– Какво да правя?

Той ме прегърна:

– Обичай го така, както само ти можеш.

В деня на сватбата стоях пред огледалото и плаках тихо. После избърсах сълзите си и тръгнах към залата. Когато видях Мартин и Деси заедно, усетих как нещо в мен се пречупва и отстъпва място на нова надежда.

Сега пиша тези редове и се питам: Кога една майка трябва да спре да пази детето си? Кога любовта става пречка вместо подкрепа? Ще намеря ли сили да приема избора му или ще остана сама със страховете си?