Синът ми избра жена с три деца и десет години по-възрастна: Мога ли да приема това?

– Не мога да повярвам, че ми го казваш, Мартине! – гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха чашата с чай толкова силно, че се страхувах да не я счупя. Синът ми стоеше срещу мен, висок, сериозен, с онзи поглед, който познавах от малък – когато беше решил нещо и нищо не можеше да го разубеди.

– Мамо, обичам я. И ще се оженя за нея, независимо дали ти харесва или не. – думите му бяха като шамар. В стаята настъпи тишина, прекъсвана само от тиктакането на стенния часовник.

В този момент сякаш целият ми живот премина пред очите ми – от първия му плач в родилното отделение в Плевенската болница, през първите му стъпки в нашия малък апартамент в „Сторгозия“, до абитуриентската му вечер, когато го гледах с гордост и надежда. Винаги съм искала най-доброто за него. А сега… сега той избираше жена, която беше с десет години по-възрастна и имаше три деца от предишен брак.

– Мартине, ти си само на двадесет и шест! Тя е на тридесет и шест! Какво ще кажат хората? Как ще се справиш с три чужди деца? – опитах се да запазя гласа си спокоен, но усещах как сълзите напират.

Той въздъхна дълбоко и седна срещу мен.

– Мамо, не ме интересува какво ще кажат хората. Вече не сме в 80-те години. А децата… те са прекрасни. Обичам ги като свои. Искам да бъда част от живота им.

– Но ти заслужаваш да имаш свое семейство! Свои деца! – почти извиках.

– Ами ако това е моето семейство? Ако това е моят път? – отвърна той тихо.

В този момент осъзнах колко малко го познавам вече. Бях толкова заета да го пазя от света, че не забелязах кога порасна и започна да взема решения сам. Но не можех да приема тази жена – Даниела. Познавах я бегло – работеше като учителка в местното училище. Беше мила, но винаги ми се е струвала прекалено сериозна, прекалено зряла за него. А и трите й деца… как щяхме да ги приемем в нашето семейство? Какво щеше да каже баща му, Бог да го прости, ако беше жив?

След онази вечер не спах. Въртях се в леглото, мислех за всичко – за приказките на съседките, за погледите на роднините на следващата Коледа, за това как ще се променят неделните ни обеди. На сутринта реших да говоря с Даниела.

Отидох до училището и я изчаках след часовете. Когато ме видя, се усмихна плахо.

– Здравейте, госпожо Иванова. – каза тя тихо.

– Можем ли да поговорим? – попитах аз, усещайки как гласът ми трепери.

Седнахме на една пейка в двора на училището. Децата тичаха наоколо, а аз се чудех какво да кажа.

– Даниела… Мартин е всичко за мен. Не искам да го изгубя. Но не мога да разбера защо избра точно теб. – думите ми излязоха по-рязко, отколкото исках.

Тя ме погледна право в очите.

– Знам, че ви е трудно. И аз бих се чувствала така на ваше място. Но аз го обичам. Не съм го търсила нарочно – просто се случи. А децата… те имат нужда от баща. Но никога няма да поискам от него да избира между вас и нас.

В този момент видях сълзи в очите й. За първи път осъзнах колко е уязвима и тя.

– Знаете ли… – продължи тя – …понякога животът ни поднася неща, които не сме планирали. Аз също не съм мечтала за такъв живот. Но Мартин ме върна към живота след развода ми. Той е добър човек.

Върнах се у дома объркана. Прекарах дни в мълчание, избягвах Мартин, избягвах приятелките си, които вече шушукаха зад гърба ми. Една вечер той дойде при мен.

– Мамо, ако не можеш да приемеш Даниела и децата й, ще трябва да се отдалеча от теб. Не искам да избирам между вас, но няма да изоставя жената, която обичам.

Тогава разбрах – ако продължа да се боря срещу това, ще изгубя единствения си син. А може би ще изгубя и възможността да обичам още три деца?

Поканих ги всички на вечеря у дома следващата неделя. Беше странно – масата беше по-голяма от обикновено, шумът – по-силен, а смехът на децата изпълваше апартамента с живот. Виждах как Мартин сияе до тях. Видях и страха в очите на Даниела – страхът дали ще ги приема.

Не беше лесно. Имаше моменти на ревност, на болка, на самота. Но постепенно започнах да виждам не само жената с три деца, а майката, която се бори за тях; децата – не като чужди, а като част от семейството ни; а Мартин – като зрял мъж, който е готов да носи отговорност.

Понякога още се питам: сгреших ли някъде по пътя? Трябваше ли да настоявам повече за „нормалното“ семейство? Или любовта наистина няма възраст и граници?

Кажете ми вие: бихте ли приели такава промяна в живота си? Какво бихте направили на мое място?