Синът ми ме изхвърли от живота си, след като му дадох всичко

– Мамо, стига вече! Не разбираш ли, че ми пречиш? – думите на Петър отекват в главата ми като чук по празна кофа. Стоя насред офиса, с ръце, залепнали от праха по бюрата, и не мога да повярвам, че това е моето дете. Моят син, когото държах за ръка, когато се учеше да кара колело в двора на блока ни в Люлин. Моят син, за когото се отказах от всичко, когато баща му си тръгна и останахме само двамата.

Петър винаги беше амбициозен. Още в гимназията мечтаеше да има собствен бизнес. Когато завърши университета, дойде при мен с онзи блясък в очите: „Мамо, ще направя фирма за ремонт на апартаменти! Всички имат нужда от майстори, а аз ще съм най-добрият!“ Усмихнах се и го прегърнах. Как да не помогна? Вложих всичките си спестявания – парите от наследството на баба му, които пазех за черни дни. Станах счетоводителка, макар никога да не съм работила с фактури и касови бележки. Учех се нощем от клипове в интернет и форуми за малки фирми. Сутрин миех пода в офиса, следобед носех кафе на работниците, а вечер броях стотинките за нови инструменти.

Петър беше доволен. „Без теб нямаше да се справя!“, казваше често. Но с времето нещата се промениха. Фирмата порасна, наехме още хора – Даниела за маркетинга, Иван за логистиката. Аз останах в сянка – невидима, но винаги на разположение. Когато Петър започна да закъснява за семейните вечери и да говори само за пари и клиенти, усещах как нещо се изплъзва между нас.

Един ден дойде вкъщи с ново момиче – Мария. Беше красива, уверена, с маникюр и скъп парфюм. „Мамо, Мария ще поеме счетоводството. Ти си уморена, заслужаваш почивка.“ Усмихнах се насила. Знаех, че не съм перфектна, но никой не познаваше бизнеса така добре като мен. След седмица Мария ме помоли да ѝ предам всички документи. „Ще е по-лесно за Петър“, каза тя с фалшива усмивка.

Останах без работа. Без смисъл. Без син.

Вечерите станаха безкрайни. Седях сама в хола с купчина стари фактури и химикалки с логото на фирмата – „Петър Строй“. Понякога звънях на Петър, но той все беше зает: „Мамо, ще ти се обадя после.“ После така и не идваше.

Една неделя реших да отида до офиса – просто да видя дали всичко е наред. Вратата беше заключена. През прозореца видях Мария и Петър да се смеят над някакви документи. Сърцето ми се сви. В този момент разбрах – вече не съм част от живота му.

Съседката ми леля Гинка ме видя на стълбите: „Какво става, Цвете? Защо си така пребледняла?“ Разказах ѝ всичко. Тя въздъхна: „Децата забравят откъде са тръгнали… Но ти си майка му! Не може така!“

Опитах се да говоря с Петър. Поканих го на вечеря – любимите му пълнени чушки. Дойде късно, гледаше телефона си през цялото време.
– Петре, защо ме избягваш? Какво направих?
Той въздъхна тежко:
– Мамо… Просто ми трябва пространство. Не можеш вечно да си навсякъде. Имам нужда да поема сам отговорност.
– Но аз само помагах…
– Понякога помощта ти е прекалена.

Тръгна си рано. Остави чинията недокосната.

Сега седя сама в празното жилище. Гледам старите снимки – първият учебен ден на Петър, абитуриентската му вечер… Спомням си как го държах за ръка при първата му болест, как му носех чай посред нощите…

Къде сбърках? Дали любовта ми го задуши? Или просто така е животът – децата порастват и забравят майките си?

Понякога си мисля: ако можех да върна времето назад, щях ли пак да дам всичко за него? Или щях да запазя малко и за себе си?

Кажете ми – има ли граница между любовта и саможертвата? И кога една майка трябва да спре?