Синът ми ме изключи от живота си: Къде сбърках и има ли път назад?

– Дани, моля те, обади ми се… – гласът ми трепереше, докато за пореден път слушах сигнала „Абонатът не отговаря“. Беше вторник вечер, а в апартамента ми в Люлин цареше тишина, която тежеше като камък на гърдите ми. От три дни синът ми не ми вдигаше телефона. Три дни, в които всяка минута се превръщаше в час, а всяка мисъл – в обвинение към самата мен.

Седнах на дивана, стиснала телефона, и за първи път от години се почувствах напълно сама. Спомних си последния ни разговор – беше напрегнат, както често се случваше напоследък. Аз настоявах да дойде на обяд у дома, той отказа, казвайки, че има работа. Не се сдържах и го попитах защо все снаха ми, Мария, решава кога ще ме видят. Той замълча, после каза тихо: „Мамо, не е така. Просто… не разбираш.“

Не разбирах ли? Или не исках да разбера? Откакто Даниел се ожени за Мария, сякаш между нас се появи невидима стена. Тя беше мълчалива, затворена, а аз – прекалено пряма и емоционална. Опитвах се да помагам, да давам съвети за всичко – от готвенето до възпитанието на малкия им син Алекс. Може би прекалих. Може би не усетих кога съветите ми станаха натрапчиви.

В отчаянието си реших да звънна на Мария. „Здравей, Мария. Извинявай, че те безпокоя, но Даниел не ми вдига… Всичко наред ли е?“ От другата страна настъпи пауза.

– Всичко е наред, Милена – каза тя хладно. – Даниел е зает.

– Но… той никога не е бил толкова зает, че да не може да ми пише поне едно съобщение!

– Може би е добре малко да си дадете време – добави тя тихо.

– Време? За какво време говориш? Аз съм му майка!

– Знам… Но понякога… понякога вашите думи го нараняват повече, отколкото мислите.

Това беше като шамар. Затворих телефона и останах да гледам в празното пространство. Какво съм казала? Кога съм го наранила? Винаги съм искала най-доброто за него! Винаги съм се борила сама – след като баща му ни напусна, аз работех на две места, за да му осигуря всичко. Не съм ли заслужила поне малко уважение?

Същата вечер не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всички онези моменти, когато Даниел беше малък – как го водех на училище за ръка, как му четях приказки вечер… Кога порасна толкова, че да не ме допуска до живота си?

На следващия ден получих съобщение от него: „Мамо, моля те, спри да звъниш на Мария. Имам нужда от време.“

Сърцето ми се сви. Не можех да повярвам – моят син ме молеше да го оставя на мира. Започнах да плача безутешно. В този момент телефонът звънна – беше сестра ми Катя.

– Какво става с теб? Чух от Мария, че си я търсила…

– Катя, не знам какво да правя! Синът ми не иска да говори с мен! Какво толкова съм сгрешила?

– Може би трябва да му дадеш пространство – каза тя внимателно. – Понякога майките не усещат кога прекрачват границата.

– Но аз го обичам! Не мога просто да стоя и да чакам!

– Понякога любовта значи и да пуснеш…

Думите ѝ ме удариха като гръм. Цяла седмица не посмях да звънна нито на Даниел, нито на Мария. Всеки ден гледах снимките им във Фейсбук – виждах как Алекс расте без мен, как семейството им изглежда щастливо… без баба Милена.

Една вечер реших да напиша писмо на Даниел. Не електронно писмо – истинско, на хартия. Писах му за всичко – за страха си да го загубя, за болката от самотата, за вината, която ме разяждаше. Признах му, че може би съм прекалила със съветите и контрола. Помолих го за прошка.

Минаха още две седмици мълчание. Започнах да се улавям как говоря сама със себе си вкъщи:

– Какво ще стане с мен? Ще остарея сама ли? Ще видя ли някога Алекс отново?

Една неделя сутрин някой позвъни на вратата. Отворих – пред мен стоеше Даниел. Очите му бяха зачервени.

– Мамо… Прочетох писмото ти.

Не издържах и го прегърнах през сълзи.

– Прости ми! Просто толкова много те обичам…

Той ме прегърна силно.

– И аз те обичам, мамо. Но трябва да разбереш – имам свое семейство вече. Имам нужда от доверие и пространство.

Седнахме на масата и говорихме дълго – за миналото, за страховете ни, за грешките и надеждите. Разбрахме се да започнем отначало – с повече уважение към границите на другия.

Сега знам – любовта не е контрол или жертва. Любовта е свобода и прошка.

Понякога се питам: Колко често майките в България забравяме да пуснем децата си по своя път? И можем ли някога напълно да простим на себе си за грешките от любов?