Синът ми ме покани на обяд: Когато отворих вратата, видях човек, когото никога не исках да срещна

— Мамо, хайде, влизай! – гласът на Даниел прозвуча от коридора, докато аз стоях на прага с кутията с морковен кейк и саксията с теменужки. Сърцето ми биеше учестено, а ръцете ми леко трепереха. Не знаех защо – може би беше вълнението от това, че за първи път ще видя новия дом на сина си, или може би усещах, че този ден няма да е обикновен.

Влязох и веднага усетих аромата на прясно изпечен хляб и кафе. Апартаментът беше светъл, просторен, обзаведен с вкус – личеше си почеркът на новата му приятелка, Мария. Тя се появи от кухнята с усмивка и ме прегърна леко.

— Добре дошла, госпожо Иванова! Надявам се да ви хареса тук.

— Благодаря ти, Мария. Много е уютно – отвърнах и се огледах. На масата вече бяха наредени салати, питка, а в ъгъла стоеше голяма кутия с подарък.

— Това е за теб, мамо – каза Даниел и ми подаде малък пакет. Усмихнах се и го прегърнах. За миг всичко изглеждаше перфектно.

Докато оставях саксията на перваза, чух как някой отключва входната врата. Обърнах се и застинах. В коридора стоеше човекът, когото не бях виждала от петнайсет години – бащата на Даниел, моят бивш съпруг Стефан. В ръцете си държеше бутилка вино и букет рози.

— Здравей, Елена – каза той тихо. Гласът му беше същият – топъл и дълбок, но в него се долавяше несигурност.

Почувствах как коленете ми омекват. Спомените ме заляха като вълна: скандалите, сълзите, самотните нощи след развода… Не бях готова за тази среща. Погледнах към Даниел – той изглеждаше напрегнат, но решителен.

— Мамо… Татко… Исках да ви събера днес. Знам, че не е лесно, но… аз имам нужда от вас двамата. Искам да видите къде живея, какво съм постигнал…

Мария мълчаливо ни покани на масата. Седнахме един срещу друг – аз и Стефан. Между нас стоеше Даниел, а до него Мария. Въздухът беше наситен с напрежение.

— Как си? – попита ме Стефан тихо.

— Добре съм – отвърнах кратко и се загледах в чинията си.

— Елена… – започна той, но аз го прекъснах:

— Не е нужно да говорим за миналото днес.

Даниел се намеси:

— Мамо, татко… Знам, че ви е трудно. Но аз съм вече голям човек. Искам да имам семейство. Искам да знаете, че ви обичам и двамата, въпреки всичко.

Мария сложи ръка върху неговата:

— Всички сме тук заради теб, Дани.

Обядът продължи в неловко мълчание. Опитвах се да се съсредоточа върху храната, но мислите ми препускаха назад във времето. Спомних си първите години със Стефан – как се запознахме на студентската бригада в Сливен, как мечтаехме за дом и деца… После дойдоха разочарованията: неговата работа го погълна напълно, аз останах сама с малкия Даниел и грижите по дома. Скандалите станаха ежедневие. Един ден той просто си тръгна.

Погледнах към него сега – беше остарял, но очите му още имаха онази топлина от младостта ни. За миг ми стана жал за всичко изгубено.

— Мамо, ще опиташ ли от кейка? – попита Даниел и ми подаде парче.

— Разбира се – усмихнах се насила.

Стефан също опита от сладкиша. Погледна ме и каза:

— Все още правиш най-вкусния морковен кейк…

Този комплимент ме разтърси повече от всяка обида през годините. Почувствах как очите ми се пълнят със сълзи.

— Благодаря ти – прошепнах.

След десерта Мария предложи да излезем на терасата. Гледката към Витоша беше прекрасна. Даниел стоеше между нас двамата родители – вече не малкото момче от миналото, а зрял мъж със свой дом и любима жена.

— Мамо… татко… Може ли да ви помоля за нещо? – гласът му трепереше леко. – Моля ви… опитайте да се разберете поне днес. За мен.

Погледнах към Стефан. В очите му видях съжаление и желание за помирение.

— Елена… Съжалявам за всичко – каза той тихо. – Знам, че не мога да върна времето назад. Но бих искал да бъдем поне приятели… заради Даниел.

Дълго мълчах. В мен бушуваха гняв и тъга, но и облекчение. Може би беше време да простя – не заради него, а заради себе си и сина ни.

— Ще опитам – казах накрая. – За Даниел.

В този момент почувствах как тежестта от годините започва да се разтапя. Не беше лесно – нито прошката, нито забравата. Но видях усмивката на сина си и разбрах: той има нужда от мир между нас.

Когато си тръгвах по-късно същия ден, Даниел ме прегърна силно:

— Благодаря ти, мамо…

Вървях по улицата към дома си и мислех: Колко ли семейства живеят с неизказана болка? Колко деца мечтаят родителите им просто да се разберат? Може ли прошката да излекува раните ни?