Синът ми ме забрави, когато спрях да му помагам: Историята на една самотна баба

– Мамо, пак ли ще започнеш с тези въпроси? – гласът на сина ми, Димитър, беше рязък и студен, докато държеше телефона. – Казах ти, че сега нямаме време да дойдем.

Стиснах слушалката с треперещи пръсти. Вече не помнех кога за последно бях виждала малката Мария, внучката ми. Може би преди година? Или повече? Времето се размиваше в самотата на панелката ми в Люлин, където стените отдавна бяха спрели да пазят топлина и спомени.

Преди пенсионирането ми животът беше друг. Работех като медицинска сестра в болницата в квартала, а след работа чистех офиси, за да има за всичко – уроци по пиано за Димитър, нови дрехи, екскурзии. Никога не съм се оплаквала. Майка съм – това е дългът ми. Но сега, когато пенсията ми стига едва за сметките и хляба, вече не мога да давам на сина си по 200 лева всеки месец, както преди.

– Митко, само исках да попитам как е Мария… – прошепнах аз.

– Добре е! Не се притеснявай. Ще ти се обадим, когато можем – отсече той и затвори.

Останах с телефона в ръка, а тишината в стаята ме удари като шамар. Сълзите ми се стичаха по бузите, без да мога да ги спра. Как стана така? Кога се превърнах в ненужна вещ?

Преди година, когато му казах, че вече не мога да помагам финансово, той само кимна и каза: „Разбирам“. Но оттогава не ме е потърсил. Нито той, нито снаха ми Гергана. А Мария… тя беше всичко за мен. Всяка събота идваха на гости – рисувахме заедно, правехме курабийки, четях ѝ приказки. Сега детският ѝ смях е само спомен.

Съседката ми Пенка често ме пита:
– Защо не отидеш при тях? Може би са заети…

Но аз знам истината. Когато парите свършиха, свърши и интересът към мен. Болезнено е да го призная, но усещам как съм била нужна само като банкомат.

Една вечер не издържах и реших да отида до тях. Купих шоколадче за Мария и се качих на автобуса до Младост. Сърцето ми биеше лудо – дали ще ме посрещнат добре?

Когато звъннах на вратата, Гергана отвори с изненадано лице.
– А! Здравейте… Не сме ви очаквали.

– Знам, но… донесох нещо за Мария.

– Тя е на рожден ден у приятелка – отвърна сухо снаха ми и затвори вратата почти веднага.

Стоях пред входа с шоколада в ръка и усещах как светът се срива под краката ми. Не бях желана дори като гост.

Върнах се у дома и седнах до прозореца. Гледах как дъждът се стича по стъклото и си спомнях времето, когато Димитър беше малък. Как го водех на детска градина през кишата, как му купувах топли банички сутрин… Какво стана с онова момче?

Дните минаваха бавно. Понякога звънях на Димитър, но той все беше зает. Писах му съобщения за Коледа и Великден – отговори нямаше. Съседите ме гледаха със съжаление:
– Не си сама – казваха те. – На много хора децата им забравят родителите си.

Но това не ме утешаваше. Всяка вечер гледах снимките на Мария – първата ѝ усмивка, първата ѝ стъпка… Сега тя расте без мен.

Един ден получих писмо от банката – пенсията ми щеше да бъде намалена заради новите данъци. Още по-малко пари за храна и лекарства. Започнах да плета терлици и да ги продавам на пазара до метростанцията. Не беше много, но поне имах с какво да се занимавам.

Веднъж видях Гергана с Мария на пазара. Внучката ми беше пораснала – косата ѝ беше вързана на две плитки, а очите ѝ светеха от любопитство.
– Мария! – извиках аз.

Гергана ме погледна студено и хвана детето за ръка.
– Бързаме! – каза тя и ме подминаха.

Седнах на една пейка и заплаках като дете. Защо? Какво направих толкова лошо? Дадох всичко от себе си за този син, а сега съм сама.

Вечерите са най-тежки. Тогава тишината е най-силна. Понякога си представям как Мария идва при мен, прегръща ме и ми казва: „Бабо, обичам те!“. Но това са само мечти.

Често се питам: заслужава ли си човек да жертва всичко за децата си? Къде сбърках? Дали някога ще видя внучката си отново? Или ще остана сама до края на дните си?

А вие как бихте постъпили на мое място? Простихте ли на децата си или продължавате да чакате обаждането им?