Синът ми поиска да се изнеса в барака: отказах категорично и предложих помощ по мой начин

— Мамо, трябва да поговорим сериозно — гласът на Мартин трепереше, докато въртеше ключа в ръцете си. Беше късен следобед, а аз тъкмо бях сложила чайника на котлона. Вече усещах, че нещо не е наред.

— Какво има, сине? — попитах го, опитвайки се да не покажа тревогата си.

— С Деси решихме… Искаме да се преместим тук, в апартамента. Ти… може би ще е по-добре да си намериш нещо по-малко. Дори… — той замълча, — има една барака в Банкя, на познат на Деси. Евтино е.

Чаят завря, но аз не помръднах. Сърцето ми се сви. Цял живот съм работила като медицинска сестра в Пета градска болница. Този апартамент в Люлин го изплащах сама 20 години след като баща му ни напусна. Мартин беше всичко за мен — и радост, и грижа, и болка.

— Барака? — повторих тихо. — И ти мислиш, че това е справедливо?

— Мамо, ти си сама. Ние ще имаме семейство. Тук е по-удобно за работа, а и Деси е бременна…

Тези думи ме удариха като шамар. Не знаех за бременността. Усетих как гневът ми се смесва с вина и страх.

— Защо не ми каза по-рано? — прошепнах.

— Не исках да те тревожа… Но сега трябва да мислим за бъдещето.

В този момент сякаш целият ми живот се сгромоляса върху мен. Спомних си как Мартин беше болнав като малък, как го водех на ръце до поликлиниката през зимата, как му четях приказки вечер, когато беше уплашен от бурята. Всичко това ли беше забравено?

— Не мога да се изнеса в барака — казах твърдо. — Това е моят дом. Тук са спомените ми, тук са книгите ми, снимките на баба ти… Ако искате помощ, ще ви помогна финансово. Ще ви дам всичките си спестявания за първоначална вноска за жилище. Но аз няма да напусна дома си.

Мартин избухна:

— Ти винаги мислиш само за себе си! Деси не иска да живее под наем! Всички мои приятели вече имат собствени жилища!

— А ти мислиш ли за мен? — гласът ми се пречупи. — Знаеш ли какво е да остарееш сама? Да се събуждаш всяка сутрин и да чуваш само тишината? Мислиш ли, че не бих дала всичко за теб? Но не мога да се откажа от себе си напълно.

Той стана рязко и тресна вратата на кухнята. Останах сама с чая и със спомените си.

Следващите дни бяха мъчителни. Деси не ми се обади нито веднъж. Мартин идваше само да вземе някои свои вещи и мълчеше. Аз плаках нощем, но през деня стоях гордо изправена пред съседите.

Една вечер той се върна:

— Мамо… Деси настоява. Или ти се изнасяш, или ще скъсаме.

Погледнах го дълго. Видях в очите му момчето, което някога държах за ръка на първия учебен ден.

— Не мога да ти дам дома си, но мога да ти дам подкрепата си — казах тихо. — Ако това не ти стига, значи никога не съм била достатъчна.

Той избухна в сълзи:

— Не знам какво да правя! Обичам те, но обичам и нея!

Прегърнах го силно:

— Животът е избори, Мартине. Понякога няма правилен отговор.

След седмица той и Деси наеха малък двустаен апартамент в Надежда с моята помощ. Не беше лесно — тя ме гледаше студено, а той беше мълчалив и угрижен. Но с времето започнаха да идват на гости с внучката ми Ани. Понякога вечеряме заедно и си спомняме старите времена.

Все още боли — понякога се чудя дали не сгреших, дали не трябваше да жертвам себе си още веднъж заради него. Но после се поглеждам в огледалото и си казвам: „Ако аз не защитя себе си, кой ще го направи?“

Кажете ми — трябва ли една майка винаги да се жертва напълно за децата си? Или има моменти, когато трябва да постави граници?