Синът ми разби нашето семейство – ще мога ли някога да му простя?

– Как можа, Димитре? Как можа да ни направиш това? – гласът ми трепереше, а в очите ми горяха сълзи, които не исках да покажа. Стоях в кухнята, стиснала чашата с чай толкова силно, че се страхувах да не я счупя. Димитър стоеше срещу мен, с наведена глава, а вратата зад него беше още леко открехната – сякаш всеки момент можеше да избяга.

– Мамо, моля те… – започна той тихо, но аз го прекъснах.

– Не ми казвай „моля те“. Не знам какво очакваш от мен. Пет години, Димитре! Пет години гледам как Мария се мъчи сама с близнаците, а ти… ти си щастлив с новата си жена. Какво стана с нашето семейство?

Той въздъхна тежко и се облегна на стената. Беше по-слаб, отколкото го помнех, а в очите му имаше нещо чуждо. Може би вина? Може би облекчение? Не знаех вече.

– Мамо, не беше лесно решение. Знаеш ли колко нощи не съм спал? Колко пъти съм се чудил дали постъпвам правилно? Но… не можех повече. С Мария… просто не се получаваше.

– Не се получаваше? – повторих като ехо. – А децата? Те какво са виновни?

Той замълча. В този момент вратата на хола се отвори и Мария се появи на прага. Очите ѝ бяха подпухнали от плач, но гласът ѝ беше твърд:

– Не искам да ви преча. Дойдох само да взема дрехите на децата.

– Мария… – опита се Димитър да каже нещо, но тя го прекъсна:

– Не, Димитре. Не искам обяснения. Свикнах вече. Само… моля те, не ги забравяй напълно.

Той кимна безмълвно, а аз усетих как гневът ми се смесва със съжаление към всички ни. Как стигнахме дотук?

След като Мария си тръгна, останахме сами. Въздухът беше тежък от неизказани думи.

– Мамо… – прошепна той. – Знам, че ти е трудно да ме разбереш. Но аз… обичам Елица. С нея се чувствам жив.

– А с Мария не беше ли жив? Когато държеше близнаците за първи път? Когато строяхте къщата заедно?

Той наведе глава:

– Всичко се промени. Станахме чужди един на друг. Опитвахме… но не стана.

– А ти опита ли достатъчно? Или просто избяга при първата възможност?

Той замълча. В този момент разбрах – няма отговор, който да ме утеши. Няма думи, които да заличат болката.

Вечерта седнах сама на масата. Снимките на близнаците ме гледаха от рафта – усмихнати, невинни. Мария ми беше станала като дъщеря. Помагах ѝ с децата, водех ги на градина, четях им приказки вечер. А Димитър… виждаше ги веднъж месечно, понякога по-рядко.

Селото говореше. Съседките ме гледаха със съжаление или с укор – „Какъв син си отгледала!“, „Горката Мария!“. Аз мълчах. Какво можех да кажа? Че всяка вечер плача заради него? Че се чувствам виновна, сякаш аз съм го провалила като човек?

Елица – новата му жена – идваше рядко у нас. Когато го правеше, носеше скъп парфюм и винаги беше усмихната. Опитваше се да бъде мила с мен, но аз усещах фалша във всяка нейна дума:

– Госпожо Иванова, донесох ви домашен сладкиш! Надявам се да ви хареса.

– Благодаря – казвах сухо и оставях чинията недокосната.

Димитър ме молеше:

– Мамо, опитай се поне малко да я приемеш. За мен го направи.

Но как да приема жената, заради която синът ми разби нашето семейство? Как да простя?

Понякога нощем лежа будна и си спомням как беше преди: шумните семейни вечери, смехът на децата, Мария и Димитър рамо до рамо в градината. После идва споменът за онази вечер, когато той ми каза: „Мамо, трябва да ти кажа нещо…“ и светът ми се преобърна.

Сега всичко е различно. Близнаците растат без баща си до тях. Мария е уморена и тъжна, но силна – повече от мен. А аз… аз съм разкъсана между любовта към сина си и болката от предателството му.

Понякога си мисля – ако бях по-добра майка, щеше ли всичко това да се случи? Ако бях говорила повече с него като дете? Ако бях забелязала навреме знаците?

Скоро ще стане шест години откакто всичко се промени. Димитър все още идва понякога – носи подаръци на децата, пита ме как съм. Аз го гледам и виждам момчето, което някога държах за ръка по пътя към училище… и мъжа, който вече не познавам.

Ще мога ли някога да му простя? Или ще остана завинаги затворена в тази болка?

Кажете ми – вие бихте ли простили на детето си такова предателство? Или има неща, които една майка никога не може да преглътне?