Синът ми се върна у дома след развода – и апартаментът ми се превърна в бойно поле на спомени и болки

– Митко, пак ли ще оставиш чиниите в мивката? – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках. Беше късен ноемврийски следобед, а в малката ни кухня миришеше на вчерашна леща и цигари. Синът ми стоеше облегнат на перваза, с цигара между пръстите, и гледаше през прозореца към сивия блок отсреща.

– Майко, ще ги измия след малко. – Отговори тихо, без да ме погледне. Вече не беше онова момче с лъчезарната усмивка, което ми обещаваше, че един ден ще ме заведе на море. Беше трийсетгодишен мъж с празен поглед и разбито сърце.

Преди три месеца Димитър се върна у дома. След развода с Мария. След като тя му каза, че не може повече да живее с човек, който не знае какво иска. След като той напусна хубавия им апартамент в Младост и се върна при мен – майка му, която го беше отгледала сама, откакто баща му си тръгна, когато Митко беше на три.

Първите дни бяха като кошмар. Всяка вечер го чувах как плаче тихо в стаята си. Аз стоях до вратата, стисках юмруци и се молех да намеря правилните думи. Но думите не идваха. Само болката.

– Митко, хайде да излезем малко навън? Да подишаме въздух? – опитах се веднъж.
– Не ми се излиза, мамо. Остави ме.

Така започнаха нашите дни – аз готвя, чистя, работя на две места, за да покрия сметките, а той стои вкъщи, търси работа онлайн и се губи в спомените си. Понякога го чувам как говори по телефона с приятели – все едно е друг човек: смее се, шегува се. Но щом затвори, пак се връща тишината.

Веднъж го попитах:
– Защо не опиташ да излезеш с някого? Млад си още…
Той ме изгледа така, сякаш съм го предала.
– Мамо, ти не разбираш. Не мога просто така да започна отначало.

Аз разбирам повече, отколкото мисли. Когато баща му ни напусна, аз също мислех, че никога няма да обичам пак. Но трябваше да продължа – заради него. Сега той е този, който трябва да намери сили да продължи.

Апартаментът ни е малък – две стаи и кухня. Всяка вещ тук носи спомен: снимката от първия му учебен ден; старата плюшена мечка на леглото; чашата с надпис „Най-добрата майка“, която ми подари за рождения ден преди години. Сега всичко е разхвърляно – дрехи по столовете, празни чаши по масата, обувки до вратата. Понякога ми идва да изкрещя: „Стига! Това не е живот!“ Но после го виждам как стои сам до прозореца и мълча.

Една вечер седнахме заедно на масата. Беше тихо. Само тиктакането на часовника.
– Митко… – започнах плахо. – Помниш ли как ми обеща, че ще ме заведеш на море?
Той се усмихна тъжно.
– Помня… Но тогава вярвах, че всичко е възможно.
– Все още е възможно. Просто трябва да поискаш.
Той замълча дълго.
– Не знам дали мога пак да вярвам.

В събота дойде леля му Галя – сестра ми. Тя винаги казва каквото мисли.
– Митко, стига си се влачил като призрак! Животът не свършва с един развод!
Той я изгледа намръщено:
– Лельо Гале, не ти е лесно да говориш така. Ти имаш семейство.
– И аз съм преживяла болки! Но не съм позволила да ме смачкат!

След като тя си тръгна, Митко избухна:
– Защо всички мислите, че е толкова лесно? Никой не знае какво е вътре в мен!
Аз го прегърнах силно:
– Знам, Митко. Знам повече, отколкото мислиш.

Минаха седмици. Той започна работа в една фирма за доставки – не това, което мечтаеше, но поне излизаше от вкъщи. Вечерите станаха по-спокойни. Понякога дори разказваше смешки от работата си:
– Днес една баба ме почерпи с баница! Каза ми: „Момче, ти си като моя внук!“
Аз се засмях:
– Ето виждаш ли? Хората те харесват!
Той сви рамене:
– Може би…

Една вечер го видях да пише нещо на телефона си и да се усмихва леко.
– С кого пишеш?
Той се изчерви:
– С една колежка… Казва се Ива.
Сърцето ми подскочи от радост и страх едновременно.
– Харесваш ли я?
Той кимна плахо:
– Не знам дали съм готов…

В този момент осъзнах колко трудно е да пуснеш детето си да тръгне по своя път – особено когато толкова дълго сте били само двамата срещу света. Но знаех, че трябва да го направя.

Днес апартаментът пак е разхвърлян – но вече не ме дразни толкова. Виждам как синът ми бавно намира сили да живее отново. Понякога вечер сядам до прозореца и гледам към светлините на града. Мисля си: дали някога ще спре да боли? Дали някога ще мога просто да бъда щастлива за него – без страхове и без спомени?

Кажете ми – има ли майка, която може истински да пусне детето си? Или винаги ще живеем между миналото и надеждата?