Синът ми се върна у дома след развода си: Сега домът ми е бойно поле на спомени и болка

— Георги, пак ли ще оставиш чиниите в мивката? — гласът ми трепери, докато гледам как синът ми се измъква от кухнята, без да ме погледне. Вече трета седмица е тук, а апартаментът ми — нашият малък двустаен в Люлин — никога не е бил по-шумен, по-разхвърлян и по-пълен с неизказани думи.

Преди години, когато баща му си тръгна, Георги беше само на две. Тогава обещах на себе си, че ще направя всичко възможно да не му липсва нищо. Работех на две места — денем в детската градина като помощник-възпитателка, вечер чистех офиси. Всяка вечер го прегръщах силно и му казвах: „Ще видиш, мамо, един ден ще живеем по-добре.“

Георги порасна бързо. Беше умен, но и затворен. Не говореше много за баща си. Когато завърши университета, започна работа в една фирма за софтуер. След няколко години се ожени за Мария — хубаво момиче от Пловдив. Не я познавах добре, но виждах как Георги се променя — стана по-отдалечен, по-напрегнат.

Понякога ми изпращаше пари, без да казва на Мария. „Мамо, не казвай на никого, че ти помагам. Тя няма да разбере“, шепнеше по телефона. Не знаех какво да мисля — гордеех се с него, но и ме болеше, че трябва да крие от жена си.

Сега той е тук — с куфарите си, с разбитото си сърце и с цялата си болка. Първата вечер след развода седяхме мълчаливо на масата. Аз сипвах супа, а той гледаше в една точка.

— Мамо, сгреших ли някъде? — прошепна той.

— Не знам, Георги. Понякога животът просто ни удря там, където най-много боли.

Оттогава всеки ден е битка. Георги не може да спи нощем — разхожда се из апартамента, пуши на балкона, гледа стари снимки. Аз се опитвам да го утеша, но думите ми не стигат до него. Виждам как се разпада пред очите ми.

— Мамо, защо винаги трябва аз да съм силният? — пита ме една вечер.

— Защото така те научих — отвръщам тихо. — Но вече не знам дали това беше правилно.

Веднъж го чух да плаче в банята. Сърцето ми се сви — този голям мъж, моето момче, което винаги беше опората ми… Сега аз трябва да бъда неговата опора. Но вече съм уморена.

В апартамента ни няма място за двама възрастни със счупени мечти. Всеки ъгъл носи спомени — първите му стъпки, първият му учебен ден, първият му любовен провал. А сега — първият му развод.

— Мамо, мислиш ли, че някога ще бъда щастлив? — пита ме една сутрин, докато пием кафе на терасата.

— Не знам, Георги. Но вярвам, че ще намериш пътя си.

Той кима мълчаливо и се заглежда в панелните блокове отсреща. Аз усещам как между нас има стена от неизказани думи и стари обиди.

Понякога се караме за глупости — кой е изял последното кисело мляко, кой е забравил да изхвърли боклука. Но истинската болка е друга — усещането за провал. Аз като майка, той като съпруг.

Една вечер избухвам:
— Не мога повече така! Това не е живот! Ти си възрастен мъж, а аз още те гледам като дете!

Георги ме гледа с празен поглед:
— Къде да отида? Нямам никого…

Тогава осъзнавам — и двамата сме сами в този свят. Аз съм майка без съпруг, той е син без семейство.

Започвам да търся начини да го подкрепя — записвам го на психолог, опитвам се да го насърча да излиза с приятели. Но той все повече се затваря в себе си.

Една сутрин намирам бележка на масата: „Мамо, отивам да потърся работа в Бургас. Трябва да опитам сам.“

Сълзите ми капят върху бележката. Знам, че трябва да го пусна. Но ме боли ужасно.

Сега апартаментът е тих и подреден. Но ми липсва шумът му, дори разхвърляните му дрехи по дивана.

Понякога се питам: Дали направих всичко както трябва? Дали прекалената ми грижа не го направи слаб? Или просто животът ни поднесе твърде много изпитания?

А вие как бихте постъпили? Кога трябва да пуснем децата си сами по пътя им и кога трябва да останем до тях въпреки всичко?