Синът ми спря да ми вдига телефона – и когато потърсих снаха си, разбрах нещо, което ме разтърси

– Димитре, защо не ми вдигаш? – гласът ми трепереше, докато за пореден път слушах глухите сигнали на телефона. Беше вторник вечер, а аз вече трети ден не бях чула гласа на сина си. Винаги сме били близки – или поне така си мислех. След като се ожени за Елица, нещата се промениха. Все по-често усещах как между нас се издига невидима стена.

Преди месец имахме поредния ни спор. „Мамо, моля те, престани да се месиш! Това е моят живот, нашият брак! Не можеш да звъниш всеки ден и да питаш как сме!“, изкрещя ми Димитър. Сълзите ми се стичаха по бузите, докато той затваряше вратата след себе си. Седях на кухненската маса и стисках чашата с чай толкова силно, че се страхувах да не я счупя.

Оттогава се опитвах да се държа настрана. Не звънях всеки ден. Не питах за всичко. Но сега, когато той не ми отговаряше вече цяла седмица, страхът ме задушаваше. Какво ако нещо се е случило? Какво ако ме мрази? Или още по-лошо – ако вече не съм част от живота му?

В отчаянието си реших да звънна на Елица. Никога не сме били близки – тя винаги беше дистанцирана, студена, сякаш ме държеше на една ръка разстояние. Но сега нямах избор.

– Ало? – гласът ѝ беше тих и уморен.
– Елице, здравей… Извинявай, че те безпокоя. Просто… Димитър не ми вдига от няколко дни. Всичко наред ли е? – опитах се да звуча спокойно, но гласът ми трепереше.

Настъпи дълга пауза. Чувах само дишането ѝ.

– Всичко е наред – каза най-накрая тя, но не прозвуча убедително.
– Моля те… Кажи ми истината. Майка съм му! – почти прошепнах.

Тогава чух нещо, което никога няма да забравя:
– Мария… Димитър има нужда от време. Не само заради вас… а и заради нас двамата. Моля ви, уважавайте това.

– Какво значи това? – попитах с пресъхнало гърло.
– Не мога да говоря повече… – каза тя и затвори.

Седях в тъмната кухня и гледах телефона си. Сърцето ми блъскаше в гърдите като лудо животно. Какво ставаше? Защо всички ме държаха настрана? Къде сбърках?

В следващите дни опитах всичко – писах съобщения, звънях на приятелите му, дори минах покрай блока им под претекст, че съм „случайно“ в квартала. Никой не ми отговори. Чувствах се като призрак в собствения си живот.

Една вечер сестра ми Румяна дойде на гости. Седнахме на балкона с по чаша вино.
– Миме, трябва да ги оставиш – каза тя тихо. – Понякога любовта ни към децата ги задушава.
– Но аз само искам да знам дали са добре! Какво лошо има в това?
– Понякога това „само“ е твърде много…

Думите ѝ ме боляха повече от всичко друго. Прекарах нощта без сън, въртейки се в леглото и мислейки за всички онези моменти, когато съм настоявала да знам всичко за Димитър – къде е, с кого е, какво прави. Може би наистина съм прекрачила границата.

Сутринта реших да напиша писмо до сина си. Не съобщение – истинско писмо на хартия.

„Скъпи Димитре,
Знам, че може би съм прекалила. Знам, че си пораснал и имаш свой живот. Но ти винаги ще бъдеш моето момче. Ако някога имаш нужда от мен – аз съм тук. Обичам те.“

Оставих писмото в пощенската им кутия и се прибрах със свито сърце.

Минаха още две седмици без никакъв отговор. Вече бях започнала да приемам мисълта, че може би ще трябва да живея с тази болка завинаги.

Една неделна сутрин телефонът ми иззвъня. Беше непознат номер.
– Мамо… – чу се гласът на Димитър отсреща.
Сълзите ми потекоха още преди да успея да кажа нещо.
– Извинявай… Просто имах нужда от време… С Елица преминаваме през труден период… Не е твоя вина…
– Но защо не каза нищо? Защо ме държиш далеч?
– Защото понякога твоята загриженост ме кара да се чувствам като дете… А аз трябва да бъда мъж за семейството си…

Дълго говорихме онази сутрин. За първи път го слушах истински – без да прекъсвам, без да давам съвети. Разбрах колко много съм го задушавала със страховете си и колко е важно да му дам пространство.

Но болката остана – болката от това, че любовта понякога може да нарани повече от всичко друго.

Сега стоя пред прозореца и гледам към улицата. Питам се: Кога една майка трябва да спре? Кога загрижеността се превръща в бреме? И ще мога ли някога да намеря баланса между любовта и свободата?