Синът ми спря да ми вдига телефона, затова потърсих снаха си: решение, което ще помня цял живот

— Мамо, моля те, престани! — гласът на Даниел трепереше по телефона. — Не мога повече да слушам какво мислиш за Мария и за нашия живот. Това е моят избор!

Стоях в кухнята, стиснала телефона така силно, че кокалчетата ми побеляха. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозореца. Сълзите ми се стичаха по бузите, но се опитвах да не ги показвам — дори и пред себе си. Даниел беше моето всичко. След като баща му почина, останахме само двамата. Години наред се борех да го отгледам сама, да му дам най-доброто. Може би затова не можех да приема, че вече не съм най-важната жена в живота му.

— Добре, няма повече да се обаждам — прошепнах и затворих.

Минаха дни. После седмици. Телефонът ми мълчеше. Празнотата в апартамента ми стана още по-дълбока. Понякога се улавях как стоя до прозореца и гледам към улицата, надявайки се да видя познатата му фигура. Но той не идваше. Не звънеше. Не пишеше.

Веднъж, докато подреждах старите снимки, попаднах на една от рождения му ден — беше на шест, с огромна усмивка и шоколад по бузите. Сърцето ми се сви. Как стана така, че детето ми се отдалечи толкова много?

Реших да звънна на Мария — снаха ми. Никога не сме били близки. Тя винаги беше резервирана с мен, а аз — прекалено критична към нея. Но сега нямах избор.

— Здравей, Мария — гласът ми беше тих и несигурен.

— Здравейте, госпожо Николова — отвърна тя хладно.

— Моля те… Знам, че не съм най-лесната свекърва, но… Даниел не ми вдига телефона вече месец. Добре ли е? Какво става?

Настъпи тишина. Чувах само нейното дишане.

— Той… трудно му е — каза тя накрая. — И на мен ми е трудно.

— Какво значи това? — попитах разтревожено.

— Госпожо Николова… Даниел има нужда от време. От спокойствие. Вие… понякога го задушавате. Той се чувства виновен, че не може да ви угоди и на вас, и на мен.

— Аз само искам да знам дали е добре! — извиках през сълзи.

— Добре е… доколкото може да бъде — отвърна тя тихо.

Затворих телефона и се свлякох на стола. В главата ми кънтяха думите й: „задушавате го“. Аз? Майката, която даде всичко за него? Не можех да го приема.

На следващия ден получих съобщение от Даниел: „Мамо, моля те, разбери ме. Имам нужда от пространство.“

Това беше всичко. Кратко, студено, без обичайната топлина.

Дните станаха още по-сиви. Започнах да се съмнявам във всичко — дали съм била прекалено строга като майка? Дали съм го обичала твърде много? Или твърде малко? Всяка вечер си лягах с мисълта за него и се будех със същата болка в гърдите.

Една вечер сестра ми Катя дойде на гости.

— Стига си плакала! — каза тя строго. — Даниел е голям човек. Трябва да го пуснеш.

— Как да го пусна? Той е всичко, което имам!

— Имаш себе си! Имаш приятели! Животът ти не свършва с него!

Но аз не можех да я разбера. За мен майчинството беше смисълът на живота ми.

Седмица по-късно Мария ме потърси сама.

— Госпожо Николова… Може ли да поговорим?

Срещнахме се в малкото кафене до пазара. Тя изглеждаше уморена и притеснена.

— Знам, че ви боли — започна тя. — Но и нас ни боли. Даниел има паник атаки от известно време. Лекарят му препоръча да ограничи контактите с всичко, което го натоварва емоционално…

— Аз ли съм това „натоварване“? — попитах през зъби.

Тя кимна бавно.

— Не го правите нарочно… Просто той не може да понесе повече напрежение между вас и мен. Опитваме се да изградим нашето семейство…

Погледнах я дълго. За първи път я видях не като враг, а като млада жена, която също страда.

— Може би сбърках… — прошепнах.

Мария сложи ръка върху моята.

— Всички грешим. Но ако искате да сте част от живота ни, трябва да ни дадете време и пространство.

Върнах се у дома с тежест в сърцето и ново осъзнаване. Прекарах нощта в размисли за всички моменти, в които съм настоявала моето мнение да бъде последно; за всички пъти, когато съм критикувала Мария или съм звъняла на Даниел по десет пъти на ден „само да чуя гласа му“.

На сутринта написах писмо до сина си:
„Даниеле,
Обичам те повече от всичко на света. Прости ми за болката и натиска. Ще ти дам пространството, което поиска. Винаги ще бъда тук за теб.“

Не знам дали ще ми прости напълно някога. Не знам дали ще възстановим връзката си такава, каквато беше преди. Но разбрах едно: понякога майчината любов може да бъде задушаваща и разрушителна, ако не умееш да пуснеш детето си да живее собствения си живот.

Сега стоя сама в тишината на апартамента си и се питам: Кога любовта ни към децата преминава границата между грижа и контрол? И можем ли някога истински да ги пуснем?