Синът ми вече не е същият: Как снаха ми ме превърна в чужда в собствения ми дом

„Мамо, не е удобно сега. Може ли друг път?“ – думите на сина ми, Димитър, още кънтят в ушите ми. Стоях пред вратата им с торба домашни курабийки, които бях правила цяла сутрин. Надявах се да ги зарадвам, да видя внучката си, но вместо това срещнах студен поглед от снаха ми, Ива, и този кратък, отсечен отговор от сина ми. Не знам кога се случи – кога домът им стана място, където не съм добре дошла.

Преди седем години всичко беше различно. Димитър беше моето момче – грижовен, усмихнат, винаги готов да ми помогне. След като почина баща му, останахме само двамата. Преживяхме много – трудни години, безпаричие, болести. Но винаги бяхме заедно. После се появи Ива – красива, умна, но и някак дистанцирана. Още от началото усещах, че не ме харесва. Опитвах се да бъда мила, да не се натрапвам, но сякаш всичко, което правех, я дразнеше.

„Мамо, Ива е уморена. Не иска да има гости днес“, каза ми Димитър една вечер по телефона. Гласът му беше чужд – хладен и делови. „Аз не съм гост! Аз съм ти майка!“, исках да изкрещя, но преглътнах сълзите си и просто казах: „Добре, Мите. Ще се обадя друг път.“

С времето започнах да усещам как се превръщам в страничен наблюдател на собствения си живот. Празниците минаваха без покана. Рожденият ден на внучката ми – само снимки във Viber, без да ме поканят на тържеството. Опитвах се да не се натрапвам – носех подаръци, питах дали имат нужда от нещо. Никога не съм искала пари или помощ – само малко внимание и обич.

Една сутрин реших да отида до тях без предупреждение. Купих пресни плодове от пазара и любимите кифлички на внучката ми. Когато звъннах на вратата, отвори Ива. Погледна ме така, сякаш съм продавачка на прахосмукачки.

– Ох… не сме ви очаквали – каза тя сухо.
– Донесох малко плодове и кифлички за малката – опитах се да прозвучи весело.
– Благодаря, но тя е болна и спи. Не е удобно сега.

Стоях като вцепенена. Чух гласа на Димитър от хола:
– Кой е?
– Майка ти – отвърна Ива тихо.
– Кажи ѝ да мине друг път.

Сърцето ми се сви. Оставих торбата до вратата и си тръгнах без да кажа дума.

Вечерта Димитър ми се обади:
– Мамо, моля те, разбери ни. Ива е много напрегната напоследък.
– А ти? Ти как си? – попитах с треперещ глас.
– Добре съм… Просто имаме нужда от пространство.

Пространство? Кога майката стана натрапник в живота на сина си?

Съседките ме гледат със съжаление:
– Защо не идват при теб? – пита леля Мария.
– Младите са различни вече – опитвам се да се усмихна.
Но истината е друга – чувствам се изоставена и ненужна.

Преди месец получих инфаркт. Лежах в болницата три дни. Димитър дойде веднъж – остана десет минути и си тръгна. Ива не се появи изобщо. Когато излязох от болницата, вкъщи ме чакаше тишина и самота.

Опитах се да говоря с него:
– Мите, какво става между нас? Защо се държиш така?
Той въздъхна:
– Мамо, Ива не обича напрежението. Когато идваш неочаквано или звъниш често, тя се чувства зле.
– А ти? Ти какво искаш?
Той замълча дълго:
– Не знам… Просто искам спокойствие.

Спокойствие… А аз? Аз къде съм в това уравнение?

Всяка вечер гледам снимките на Димитър като малък – как ме прегръща, как ми носи цветя за 8 март. Питам се: къде сбърках? Дали ако бях по-строга с Ива или по-отстъпчива, щеше да е различно? Или просто времената са други и майките вече нямат място в живота на децата си?

Понякога си мисля да спра да звъня изобщо. Да изчезна от живота им и да видя дали ще забележат. Но после си спомням малката усмивка на внучката ми и пак взимам телефона…

Сега стоя сама в апартамента си, слушам как часовникът тиктака и се чудя: заслужава ли една майка такава самота? Или просто трябва да приема новите правила на живота?

Кажете ми – има ли надежда за нашето семейство или вече е късно? Какво бихте направили на мое място?