Синята Лада и приливът на съдбата

— Как можа пак да забравиш за сметките, Иване? — гласът на жена ми, Мария, проряза тишината в малката ни кухня. Беше късен следобед, дъждът барабанеше по прозорците, а аз стоях с глава в ръцете си, усещайки как напрежението ме задушава.

— Не съм забравил, просто… — думите заседнаха в гърлото ми. Как да ѝ обясня, че парите не стигат, че работата в склада не носи нищо освен умора и празни обещания?

— Винаги имаш оправдания! — изкрещя тя и тресна вратата след себе си. Останах сам с мислите си и с тягостното усещане, че всичко се разпада. Дъщеря ми, Нина, се промъкна тихо до мен.

— Тате, пак ли се карате с мама? — попита тя с онзи нежен гласец, който ме караше да се чувствам още по-виновен.

— Не се тревожи, мила. Всичко ще се оправи — излъгах я, както лъжех и себе си.

Не издържах повече. Грабнах якето си и ключовете от старата синя Лада — единственото нещо, което все още ми принадлежеше напълно. Излязох под дъжда и карах без посока. Мислите ми бяха като бурята навън — хаотични и безмилостни.

Спрях до Варненския мост, където морето среща града. Там винаги намирах утеха. Паркирах колата възможно най-близо до водата, въпреки забранителните табели. Просто исках да бъда сам, да чуя шума на вълните и да се опитам да подредя мислите си.

— Ей, господине! — извика някой зад мен. Обърнах се и видях един възрастен рибар с червена шапка. — Не е хубаво да паркирате тук. Приливът идва бързо.

— Само за малко съм — отвърнах уморено и се загледах в хоризонта.

Времето мина неусетно. Мислех за Мария, за Нина, за това как някога мечтаехме за дом край морето, а сега едва свързвахме двата края. Спомних си първата ни среща на плажа във Варна, когато тя се смееше толкова искрено… Кога изгубихме този смях?

Изведнъж чух шум — вълните вече обгръщаха гумите на колата ми. Скочих и се затичах към нея, но беше късно. Водата беше стигнала до праговете. Опитах да я запаля, но двигателят само изхриптя отчаяно.

— Казах ти аз! — извика рибарят отдалеч.

Стоях безпомощен, докато морето бавно поглъщаше последната ми опора. Синята Лада изчезваше пред очите ми, а с нея и всичко, което бях вложил в нея — спомени от семейни пътувания, детски столчета на задната седалка, касетофона с любимите ни песни.

Скоро пристигнаха полицаи. Единият от тях — млад мъж с твърд поглед — ме погледна строго:

— Господине, знаете ли, че тук е забранено паркирането? Ще трябва да ви глобим.

— Знам… — прошепнах едва чуто. — Просто… нямах друг избор.

— Всеки има избор — отвърна той сухо и започна да пише акта.

Върнах се вкъщи пеша под дъжда. Мария ме чакаше на прага със скръстени ръце.

— Къде беше? Защо си целият мокър?

— Колата… морето я взе — казах тихо.

Тя ме изгледа невярващо:

— Какво значи „морето я взе“?

— Паркирах близо до водата… И приливът я отнесе.

В очите ѝ проблесна гняв, после отчаяние.

— Това беше всичко, което имахме! Как ще ходиш на работа? Как ще водим Нина на училище?

Не можех да отговоря. Само стоях там, мокър и безсилен.

Нина се приближи и хвана ръката ми:

— Тате, важното е, че си добре.

Тогава разбрах — загубих колата си, но семейството все още беше до мен. Или поне така си мислех.

Следващите дни бяха още по-тежки. Мария почти не ми говореше. Трябваше да ходя пеша до работа или да чакам претъпканите автобуси. Колегите ми се подиграваха:

— Ей, Иване! Да не си решил да станеш моряк?

Смях се с тях, но вътре в мен всичко гореше. Вечер Нина ме питаше:

— Тате, ще си купим ли нова кола?

— Ще видим, мила — отвръщах и избягвах погледа ѝ.

Една вечер Мария седна до мен на дивана.

— Знаеш ли… Може би това е знак. Да започнем начисто. Да спрем да се караме за глупости.

Погледнах я изненадано:

— Мислиш ли?

— Да. Колата е просто вещ. Семейството е по-важно.

Прегърнах я силно. За първи път от месеци усетих топлина у дома.

Сега често минавам покрай мястото, където морето отне синята Лада. Понякога виждам рибаря с червената шапка и той ми маха с усмивка.

Животът продължава. Може би трябваше да загубя нещо материално, за да осъзная какво наистина има значение.

Питам се: Колко често позволяваме на дребните загуби да ни заслепят за истинските богатства в живота? А вие какво бихте направили на мое място?