Скъперничеството на жена ми превърна дома ни в затвор

— Пак ли ще седим на тъмно? — гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках, докато се опитвах да намеря дистанционното в полумрака на хола.

Мария, жена ми, не вдигна очи от тетрадката си. В нея тя записваше всяка похарчена стотинка — от цената на хляба до последната капка веро. — Токът пак е скъп, Петре. Ако искаш да плащаш сметки, заповядай — отвърна тя с онзи спокоен, но студен тон, който ме караше да се чувствам виновен дори за това, че дишам.

Преди години Мария беше различна. Усмихваше се често, обичаше да готви и да кани приятели. Сега домът ни беше тих като гробище, а аз — затворник в собствената си къща. Всичко започна след като тя изгуби работата си в шивашкия цех. Оттогава страхът от бедност я обсеби напълно.

— Не може ли поне да си купим нещо сладко? — опитах се да се пошегувам, докато гледах празния рафт в хладилника.

— Имаме ябълки. Захарта е вредна — отсече тя и затвори хладилника така, сякаш пази съкровище.

Вечерите ни минаваха в мълчание. Телевизорът беше изключен, за да не харчи ток. Радиото — само сутрин за новините. Дори лампата в коридора беше развита — „да не свети излишно“. Понякога се улавях, че броя стъпките си до банята, за да не настъпя нещо в тъмното.

Синът ни, Иво, беше на 14 и вече избягваше да стои у дома. — Мамо, всички имат нови маратонки! — опита се веднъж да я убеди. — Твоите са здрави! Като ги скъсаш, ще мислим — отговори тя без капка съчувствие.

Веднъж Иво се прибра разплакан. Бяха му се подиграли в училище заради старите дрехи. Опитах се да поговоря с Мария.

— Мария, детето страда. Не може ли поне веднъж да му купим нещо ново?
— Петре, ти не разбираш! Пари няма! Ако не спестяваме сега, после ще е късно!
— Но така ще го изгубим…

Тя ме погледна с онзи празен поглед, който ме плашеше повече от всичко. Беше като човек, който вече не чува.

С времето започнах да се прибирам все по-късно. Работех допълнително като шофьор на такси, само и само да избягам от тишината у дома. Понякога спирах пред блока и гледах светлините в другите апартаменти — хората вечеряха заедно, смееха се… А аз се чувствах като призрак.

Една вечер Иво не се прибра навреме. Телефонът му беше изключен. Мария седеше до прозореца и броеше минутите.

— Къде е? — попита тя с треперещ глас.
— Може би е при някой приятел…

Когато най-накрая се върна, беше късно и миришеше на цигари.
— Къде беше?! — извика Мария.
— Навън! Поне там има светлина! — изкрещя той и тресна вратата на стаята си.

Тази нощ не можах да заспя. Чувах как Мария плаче тихо в кухнята. Отидох при нея.

— Защо го правиш? Защо всичко трябва да е толкова трудно?
Тя ме погледна със сълзи в очите:
— Страх ме е, Петре… Страх ме е да не останем без нищо…

Прегърнах я. За първи път от години тя не се дръпна.

На следващия ден реших да говоря с нея открито. Седнахме на масата — без лампа, само с малката свещ.

— Мария, така не може повече. Губим себе си. Губим Иво. Пари ще изкараме пак, но ако продължим така, ще останем сами.
Тя мълча дълго. После каза:
— Не знам как да спра… Не знам как да живея по друг начин…

Започнахме малки стъпки — купихме нови маратонки на Иво, позволихме си вечеря навън веднъж месечно. Не беше лесно за Мария — всеки харч я караше да се тревожи. Но видях как бавно се връща усмивката ѝ.

Понякога още седим на тъмно — по навик или от страх. Но вече знаем: домът не е място без разходи, а място с любов и топлина.

Питам се: Колко струва щастието? И струва ли си да го пестим до последната стотинка?