Скрита истина: Погледът на една българска майка

– Не мога да спя, Георги. Не мога! – изкрещях в тъмното, докато той се обърна на другата страна на леглото, изморен от поредната ми безсънна нощ. Беше три сутринта, а аз стоях права до прозореца, вперила поглед в празната улица под нас. В гърдите ми се блъскаше страхът, който не ми даваше покой от седмици.

– Мария, пак ли започваш? – промърмори той. – Всичко е наред. Деси е препоръчана от съседката. Не можем да си позволим да не работиш.

Но аз не можех да се успокоя. Откакто се върнах на работа след майчинството, оставях малката Ива на грижите на Десислава – млада жена с топла усмивка и препоръки от две семейства в блока. Но нещо в очите ѝ ме караше да се свивам вътрешно. Не беше злоба, не беше и студенина – по-скоро празнота, която не можех да обясня.

Сутрините ми започваха с вина. Оставях Ива в ръцете на Деси и тръгвах към офиса с усещането, че изоставям детето си. Вечер, когато се връщах, намирах апартамента подреден, а Ива – нахранена и усмихната. Но понякога я заварвах с подпухнали очи или с дребни синини по ръчичките. Деси винаги имаше обяснение: „Удари се в масата, Мария. Децата са такива.“

Една вечер, докато къпех Ива, тя се сви при допира ми и прошепна: „Мамо, не казвай на Деси.“ Сърцето ми се сви. Какво не трябваше да казвам? Какво ставаше тук?

– Георги, трябва да направим нещо! – настоях на следващата вечер. – Не мога да си затварям очите.

– Какво предлагаш? Да я уволним без доказателства? Ще останеш без работа! – гласът му беше остър, но в него прозираше страхът му от финансовата безизходица.

В отчаянието си направих нещо, което никога не съм вярвала, че ще сторя – купих малка камера и я скрих между плюшените играчки на Ива. Сърцето ми блъскаше лудо, докато настройвах устройството. Чувствах се като престъпник в собствения си дом.

На следващия ден излязох за работа с треперещи ръце. Вечерта, когато Георги заспа, извадих картата от камерата и я пуснах на лаптопа си. Първите минути бяха обичайни – Деси пееше песнички, хранеше Ива, сменяше ѝ памперса. После обаче…

– Млъкни! – изсъска тя към Ива, когато детето заплака по-силно. – Ще ти дам аз на тебе рев! – и я раздруса грубо за раменете. Малката се сви и замълча. После Деси я остави сама в кошарата за повече от час, докато гледаше телевизия и говореше по телефона.

Сълзите ми рукнаха по бузите. Не можех да повярвам какво виждам. Всяка майчина клетка в мен крещеше от болка и вина.

На следващата сутрин Георги ме намери седнала на пода в кухнята с лаптопа в ръце.

– Какво става? – попита той уплашено.

– Гледай! – прошепнах и му подадох записа.

Гледах лицето му как пребледнява с всяка минута. Когато видеото свърши, той само прошепна:

– Господи… Какво ще правим?

Не знаех. Светът ми се срина. Уволнихме Деси още същия ден. Тя отрече всичко, обвини ме в лудост пред съседите и разказа как съм я шпионирала като престъпник. В блока започнаха да шушукат зад гърба ми – едни ме съжаляваха, други ме обвиняваха, че съм параноична майка.

Майка ми дойде от село да помага с Ива. Но отношенията ни бяха напрегнати – тя не разбираше защо съм допуснала чужда жена до детето си: „По наше време майките си гледаха децата сами! Защо ти трябваше тази работа?“

А аз… Аз се чувствах виновна пред всички – пред Ива, пред Георги, пред себе си. Всяка нощ лежах будна и се питах: можех ли да предотвратя всичко това? Трябваше ли да вярвам повече на интуицията си? Или просто светът е станал такъв – място, където дори у дома не си в безопасност?

Сега Ива е по-спокойна, но все още се стряска насън. Аз все още не мога да простя на себе си.

Понякога се чудя: има ли изобщо място за доверие в днешния свят? Или всяка майка трябва да бъде едновременно детектив и страж на собственото си дете? Какво бихте направили вие?