След 27 години заедно: Когато всичко се срути за една сутрин

7:15 сутринта. Чух как нещо тежко се затваря в коридора. Още сънена, се надигнах от леглото, мислейки си, че Георги пак е забравил да ми каже за някоя командировка. Протегнах се, погледнах през прозореца – навън беше мрачно, дъждът барабанеше по ламаринената козирка. Влязох в коридора и го видях – стоеше с гръб към мен, с куфар в ръка и с онази синя шуба, която винаги носеше, когато му беше студено на душата.

– Къде тръгваш толкова рано? – попитах го, опитвайки се да не прозвучи като упрек.

Той не се обърна. Само въздъхна тежко, сякаш носеше целия свят на раменете си.

– Изнасям се, Мария.

Думите му паднаха между нас като камък в кладенец. За миг не разбрах какво ми казва. После усетих как кръвта ми се дръпна от лицето.

– Какво значи това? – прошепнах, а гласът ми трепереше.

– Не мога повече. Всичко между нас е свършило. Отивам при Даниела.

Даниела. Името ѝ изсъска в ушите ми като змия. Познавах я от години – колежката му от счетоводството, с която често си разменяхме рецепти за баница и клюки за квартала. Никога не съм си мислила, че ще стане причина да изгубя всичко.

– При Даниела? – повторих глупаво, сякаш ако го кажа на глас, ще стане по-малко истинско.

Той най-накрая се обърна. Очите му бяха празни, а устните стиснати в тънка линия.

– Не искам скандали. Решил съм го. Оставям ти апартамента, колата… всичко. Само… не ме търси.

Вратата се затвори и останах сама сред ехото на думите му. Седнах на пода до шкафа за обувки и заплаках като дете. След 27 години заедно – две деца, общи празници, лета на морето в Обзор, зими край печката в Кюстендил… Всичко приключи за една сутрин.

Дните след това бяха като мъгла. Дъщеря ми Виктория звънеше всеки ден от София, а синът ми Петър идваше вечер да ме види и да донесе храна. Съседките започнаха да шушукат по стълбите – „Георги я зарязал заради онази Даниела!“ – сякаш аз бях виновна.

Една вечер Виктория дойде и ме намери да седя на тъмно в кухнята.

– Мамо, трябва да станеш! Не можеш да се оставиш така! – каза тя строго.

– Какво да правя? На 53 години съм, Виктория! Целият ми живот беше той…

– А ти? Ти къде си в този живот? – попита тя и очите ѝ блеснаха със сълзи.

Не знаех какво да ѝ отговоря. Бях свикнала да съм нечия съпруга, нечия майка… но никога не съм била просто Мария.

Седмица по-късно срещнах Даниела в магазина. Тя ме погледна виновно и прошепна:

– Извинявай, Мария… Не исках така да стане…

Погледнах я право в очите:

– Не ти прощавам. Но не ти и се сърдя. Просто… не знам как да продължа.

Тя наведе глава и избяга между рафтовете с брашно.

Вечерите станаха най-трудни. Липсваше ми шумът от телевизора, миризмата на любимата му супа от леща, дори дребните ни караници за сметките или кой ще изхвърли боклука. В един момент разбрах, че трябва да започна отначало – сама.

Записах се на курс по рисуване в читалището. Там срещнах хора като мен – изоставени, самотни, но борещи се да намерят себе си отново. Започнах да излизам повече, да ходя на разходки по Витоша с група непознати жени, които станаха мои приятелки.

Петър веднъж ме попита:

– Мамо, ако татко поиска да се върне… ще го приемеш ли?

Погледнах го дълго и казах:

– Не знам… Може би вече не съм същата Мария. Може би вече мога да бъда щастлива и сама.

Сега вечерите са по-тихи, но вече не са празни. Понякога още плача – особено когато чуя някоя песен от младостта ни или когато видя двойка възрастни хора да се държат за ръце в парка. Но вече знам: животът не свършва с една раздяла. Може би тепърва започва.

Чудя се… Колко от нас живеят цял живот за другите и забравят себе си? Можем ли някога напълно да простим предателството? Или просто се учим да живеем с него?