След 35 години заедно: Остави ме заради врачка

– Не мога повече, Антоанета. Тръгвам си. – Гласът на Георги трепереше, а очите му се плъзгаха по пода, сякаш търсеха изход от собствения му срам.

Стоях до кухненската маса, с ръце, стиснали чашата с чай, която вече беше изстинала. Чаят беше за него – лайка, както обичаше. Но той не посегна към нея. Вместо това, думите му се стовариха върху мен като студен душ посред зима.

– Какво говориш? – прошепнах. – Как така си тръгваш? След всичко?

– Просто… не мога повече. Не съм щастлив. Не съм бил щастлив от години.

Тези думи ме пронизаха по-дълбоко от всяка кавга, от всяко мълчание между нас през годините. 35 години заедно – три десетилетия и половина, в които деляхме всичко: радости, болести, безсънни нощи покрай децата, празници и погребения. И сега той просто си тръгваше.

– Има ли друга? – попитах с глас, който не познах.

Георги замълча. После кимна. – Да. Запознах се с Мария… тя… тя е различна. Помага ми да разбера себе си. Тя е… врачка.

В този момент сякаш времето спря. Врачка? Това ли беше причината да захвърли целия ни живот? Да ме остави сама на 62 години, когато вече мислех, че сме преминали през всичко?

– Врачка? – повторих като ехо. – Ти сериозно ли?

– Не разбираш… тя вижда неща, които никой друг не може да види. Помогна ми да осъзная какво искам от живота.

– А аз? Аз къде съм в този твой нов живот?

Той не отговори. Само взе якето си и излезе, оставяйки след себе си тишина, по-силна от всеки вик.

Седях дълго в кухнята. Чаят беше горчив и студен, но го изпих до дъно. После започнах да прибирам чашите, да мия чиниите – механично, сякаш ако не спра да се движа, болката няма да ме застигне.

Децата ни – Петя и Стефан – вече имаха свои семейства и живееха в София. Обадих им се вечерта.

– Татко ви си тръгна – казах кратко на Петя.

– Какво? Защо? Какво е станало? – гласът ѝ беше изплашен и ядосан едновременно.

– Има друга жена. Врачка.

Настъпи тишина. После Петя избухна:

– Това е абсурд! Как може? След всичко…

– Не знам, мило мое. Не знам.

Стефан реагира по-тихо:

– Мамо, ще дойда утре при теб.

Но не дойде. Имаше работа, малкият му беше болен. Останах сама в апартамента ни в Пловдив – мястото, което някога беше пълно със смях и шумотевица, а сега ехтеше от празнотата.

Първите дни минаха като в мъгла. Съседката ми леля Дора почука на вратата:

– Как си, Антоанета?

– Добре съм – излъгах.

Тя ме погледна с онзи поглед на жена, която е преживяла много:

– Ако искаш, ела у нас на кафе. Ще поговорим.

Отидох. При нея винаги миришеше на прясно изпечени курабийки и стар парфюм. Разказах ѝ всичко.

– Мъжете са като децата – въздъхна тя. – Лесно се подлъгват по новото и необичайното. Но ти си силна жена, Антоанета.

Силна? Не се чувствах силна. Чувствах се като празна черупка.

Дните се нижеха бавно. Приятелките ми звъняха:

– Ела на разходка в Цар-Симеоновата градина!
– Запиши се на курс по рисуване!
– Хайде на театър!

Опитвах се да се насиля да изляза от апартамента, но всяко място ми напомняше за него: пейката в парка, където седяхме лятото; любимото му място в хола; дори миризмата на стария му пуловер в гардероба.

Една вечер телефонът звънна. Беше Георги.

– Как си? – попита тихо.

– Как мислиш?

– Съжалявам… Просто… не можех повече така.

– А аз можех ли? Някой пита ли ме дали мога?

Той замълча. После каза:

– Надявам се някой ден да ми простиш.

Затворих телефона без да отговоря.

Минаха месеци. Постепенно започнах да намирам сили да излизам навън. Записах се на курс по керамика в читалището – ръцете ми трепереха първия път, но после глината ме успокои. Запознах се с други жени – някои разведени, други вдовици. Всички носехме своите рани.

Петя идваше по-често:

– Мамо, гордея се с теб! Не знам дали аз бих могла така…

Понякога вечер усещах самотата като тежест върху гърдите си. Питах се: Къде сбърках? Можех ли да направя нещо различно? Или просто съдбата ни беше такава?

Веднъж срещнах Георги на пазара. Беше остарял за няколко месеца повече отколкото за последните десет години. Мария го чакаше до сергията с билки и амулети.

Погледите ни се срещнаха за миг. В очите му видях вина и тъга.

Сега вече знам: животът не свършва след предателството. Болката не изчезва напълно, но човек може да я превърне в сила. Научих се да бъда сама със себе си и да намирам радост в малките неща – топло кафе сутрин, нова книга, усмивката на внучето ми по видеовръзка.

Понякога вечер се питам: Защо хората търсят щастието другаде, когато то често е било точно пред очите им? Може ли някой наистина да избяга от себе си?