След 55-ия ми рожден ден: когато домът се разпада на тишина

— Не ме чакай тази вечер, ще остана у Марин — каза той по телефона, докато аз още държах в ръцете си празната чиния от вечерята, която бях приготвила само за двама ни. Гласът му беше сух, почти чужд. Не попитах защо. Не попитах и кога ще се върне. Просто затворих телефона и седнах на кухненския стол, усещайки как тишината се разлива из апартамента ни като студена вода.

Това беше ден след 55-ия ми рожден ден. На самия празник той ми подари лалета от пазара — бяха увехнали още сутринта — и бутилка евтино вино. Усмихна се, целуна ме по челото и каза, че го боли глава, че има много работа. Не остана за вечеря. Не запали свещите, които бях сложила на масата. Не чу как синът ни Даниел звъни да ни поздрави по Viber. Затвори се в кабинета си и не излезе до сутринта.

Мислех си, че е просто умора. Че може би работата в общината го изтощава повече от обикновено. Но на следващия ден не се прибра. После още една нощ. И още една. Всеки път — ново оправдание: „Марин има нужда от помощ с ремонта“, „Оставам да завърша един проект“, „Не ме чакай, ще е късно“.

Започнах да усещам как нещо се изплъзва между пръстите ми — като пясък, който не можеш да задържиш. Всяка сутрин ставах рано, правех кафе за двама, но чашата му оставаше недокосната. Вечер гледах новините сама, а диванът до мен беше празен.

Една събота реших да изляза — да се разсея, да купя нещо за себе си. Влязох в мола на булевард „България“ и го видях там. Стоеше до руса жена с червено палто, държаха се за ръце пред витрината на бижутерията. Смяха се. Той изглеждаше по-млад, по-лек, сякаш беше свалил години от раменете си. Спрях като закована. Не можех да дишам.

Не знам колко време стоях така. После просто се обърнах и излязох навън, без да купя нищо. Вкъщи плаках дълго — тихо, без сълзи, само с онова стягане в гърдите, което не ти позволява да говориш.

На следващия ден той се прибра. Миришеше на чужд парфюм и имаше онзи поглед — виновен и раздразнен едновременно.
— Трябва да поговорим — каза той и седна срещу мен на масата.
— За какво? — попитах аз, макар че вече знаех отговора.
— Не знам дали мога повече… Не знам дали това между нас има смисъл…

Гледах го и си мислех за всички години заедно — за първите ни разходки по Витошка, за малкия апартамент в Люлин, за нощите с болни деца и празниците с родителите ни. За това как строихме този дом тухла по тухла, мечта по мечта.

— Има ли друга? — попитах тихо.
Той замълча дълго.
— Има — прошепна накрая.

В този момент сякаш всичко в мен се счупи. Не извиках. Не го ударих. Само станах и отидох в спалнята. Седнах на леглото и се загледах в снимката ни от морето в Созопол — усмихнати, млади, с вятър в косите.

Следващите дни минаха като в мъгла. Даниел ми звънеше всеки ден:
— Мамо, добре ли си?
— Добре съм, миличък — лъжех го.
Майка ми също усещаше нещо:
— Какво става с Петър? Отдавна не сте идвали заедно…
— Зает е — казвах аз.

Петър започна да идва все по-рядко у дома. Веднъж дори забрави рождения ден на внучката ни. Аз подреждах масата сама, а внучката ме питаше:
— Дядо няма ли да дойде?
Не знаех какво да кажа.

В квартала започнаха да шушукат. Съседката Мария ме спря пред входа:
— Всичко наред ли е? Видях Петър с някаква жена…
Погледнах я и само кимнах. Какво можех да кажа?

Най-трудно беше вечерите. Когато целият град утихваше и оставах сама със спомените си. Понякога си мислех дали не сбърках някъде — дали не трябваше да бъда по-красива, по-весела, по-малко взискателна. Дали ако бях готвила любимата му мусака по-често или ако бях търпяла повече неговите мълчания…

Една вечер Даниел дойде неочаквано:
— Мамо, не можеш цял живот да живееш заради другите! Ти си човек! Ти заслужаваш щастие!
Погледнах го — моето момче, вече мъж, а очите му още търсят утеха при мен.

Започнах да излизам повече — с приятелки от младостта, на театър или просто на разходка из Южния парк. Открих колко много съм забравила себе си през годините на компромиси и грижи за другите.

Петър вече живее с другата жена. Понякога ми пише кратки съобщения: „Как си?“, „Имаш ли нужда от нещо?“ Отговарям учтиво, но вече не усещам болка. Само празнота и някакво странно облекчение.

Сега всяка сутрин правя кафе само за себе си и гледам през прозореца към оживения булевард. Понякога си мисля: Какво е щастието? Дали е възможно да започнеш наново след толкова години? Или просто трябва да приемеш самотата като нов дом?

А вие как бихте постъпили? Прощавате ли предателството или тръгвате по свой път?