След десет години се върна при мен с празни ръце. А аз не знам какво да правя.

– Мамо, пак ли той? – гласът на дъщеря ми Виктория трепери, докато гледа през прозореца към мъжа, който стои на прага ни.

Стоя в коридора, с ръка на вратата, а сърцето ми бие така силно, че се чудя дали и съседите го чуват. Петър – човекът, когото някога обичах до болка, бащата на децата ми, мъжът, който преди десет години си тръгна без да се обърне назад. Сега стои пред мен с празни ръце и очи, пълни с вина.

– Моля те, Мария… – гласът му е дрезгав, почти шепот. – Нямам къде да отида. Всичко загубих.

Виктория и брат ѝ Даниел стоят зад мен, като две сенки от миналото. Те са пораснали без него – Виктория вече е студентка в Софийския университет, а Даниел работи в автосервиз и мечтае за собствен бизнес. И двамата са изградили живота си без баща си. И двамата помнят деня, в който той си тръгна.

Беше пролетен следобед. Петър влезе в хола с две куфари и каза: „Мария, трябва да го направя. Трябва да последвам това, което чувствам.“ Не попитах какво чувства. Не попитах коя е тя. Болеше ме всяка негова дума, всяко движение. Децата плачеха, а аз се опитвах да не се разпадна пред тях.

Години наред се борих сама – с две работи, с безсънни нощи, с празните столове на семейните празници. Научих се да сменям крушки и гуми, да се справям с болести и училищни проблеми без ничия подкрепа. Понякога нощем плачех тихо, за да не ме чуят децата. Понякога ги лъжех, че баща им е зает или далеч, само за да не ги нараня още повече.

Петър не се обаждаше често. Пращаше по някой лев за рождения ден на децата или за Коледа, но никога не попита как сме наистина. Чувах слухове – че живее с друга жена в Пловдив, че има ново дете. Не исках да знам подробности.

Сега стои пред мен – по-стар, с побеляла коса и уморени очи. Виждам страха му – страхът на човек, който няма къде да отиде.

– Мамо, не го пускай! – Даниел стиска юмруци. – Той не е част от нашето семейство.

– Дани… – опитвам се да го успокоя, но думите заседват в гърлото ми.

Петър пристъпва напред:
– Знам, че сгреших. Знам, че ви нараних всички. Но… ако можеш… ако можете… простете ми.

Виктория се обръща към мен:
– Мамо, ти си тази, която страда най-много. Как можеш да му простиш?

В този момент усещам как целият ми живот се свива в едно единствено решение. Да го пусна ли обратно? Да му дам ли втори шанс? Или да защитя себе си и децата си отново?

Спомням си първите ни години заедно – младостта ни в малкия апартамент в Люлин, първите ни разходки по Витоша, смеха ни над евтината баница в неделя сутрин. После идваха трудностите – безработица, кредити, караници за пари и време. Но никога не съм мислила, че ще остана сама.

– Петре – казвам тихо – защо сега? Защо след всичко?

Той свива рамене:
– Оставиха ме. Всичко загубих – работата си, жената си… детето ми не иска да ме вижда. Само вие ми останахте.

Чувствам гняв и жал едновременно. Гняв заради болката, която ни причини. Жал заради самотата му.

– Мамо… – Виктория ме дърпа за ръката – не го прави заради него. Помисли за нас.

Поглеждам към децата си – толкова пораснали и силни. Те са моят живот. Те са причината да продължа напред през всички тези години.

– Петре – казвам твърдо – не знам дали мога да ти простя. Не знам дали някога ще бъдеш част от нашето семейство отново. Но няма да те оставя на улицата тази нощ.

Той навежда глава:
– Благодаря ти…

Вечерта минава в мълчание. Петър спи на дивана в хола. Аз лежа будна до сутринта и се чудя дали постъпих правилно.

На закуска Даниел отказва да седне на масата с него.
– За мен ти си просто гост – казва студено.
Виктория излиза рано за лекции и не казва нито дума.

Петър опитва да говори с мен:
– Мария… ще опитам всичко да поправя грешките си.
– Не знам дали можеш – отвръщам аз.

Дните минават бавно. Петър търси работа, помага вкъщи, опитва се да говори с децата. Те го отбягват. Аз усещам как старата болка се връща всеки път, когато го видя.

Една вечер Виктория ме намира в кухнята:
– Мамо… страх ме е, че пак ще страдаш.
Прегръщам я:
– И мен ме е страх…

Понякога се чудя дали прошката е възможна след такова предателство. Дали човек може да започне отначало след толкова много болка? Или някои рани никога не зарастват?

Ако бяхте на мое място… бихте ли простили?