След онази вечер не искам снаха ми повече в дома си
– Не мисля, че това е твоя работа, Цветанка! – гласът на Мария отекна в кухнята ми като шамар. Стоях до печката, с ръце, изцапани с брашно, и гледах как тя безцеремонно рови из хладилника ми. Синът ми, Даниел, седеше на масата и се преструваше, че чете новините на телефона си, сякаш не чува напрежението във въздуха.
– Мария, моля те, нека поне днес да се разберем – опитах се да запазя спокойствие. – Искам само да помогна с вечерята.
– Не ми трябва помощта ти! – изсъска тя и затръшна вратата на хладилника. – Винаги се месиш във всичко. Даниел е вече голям човек!
Погледнах към сина си с надежда да каже нещо, да ме защити. Но той само въздъхна и се загледа още по-усърдно в екрана. В този момент усетих как нещо в мен се пречупва. Цял живот съм се старала да съм добра майка, да поддържам дома си отворен за децата си. А сега се чувствах като натрапник в собствената си кухня.
Мария винаги е била различна – модерна, независима, с остър език и още по-остро мнение за всичко. Когато Даниел я доведе за първи път, бях щастлива за него. Мислех си: „Ето, намерил е жена, която го обича.“ Но с времето започнах да усещам как между нас се издига стена. Тя не уважаваше традициите ни – не искаше да празнуваме заедно Коледа, отказваше да носи питка на Бъдни вечер, дори не поздравяваше съседите ни. Все дреболии, които обаче с времето натежаха.
Но онази вечер беше различно. Беше груба не само към мен, а и към самата идея за семейство. Когато я попитах дали ще искат да им помогна с гледането на малкия им син през лятото, тя избухна:
– Не сме длъжни да ти даваме детето! Ти си гледай живота!
Сърцето ми се сви. Винаги съм мечтала да бъда баба като майка ми – да помагам, да уча внучето си на песни и приказки. Но Мария сякаш нарочно ме държеше настрана. А Даниел… той беше станал чужд в собствения си дом.
След вечерята Мария настоя да си тръгнат веднага. Даниел мълчаливо събра детето и без да ме погледне, каза:
– Ще ти се обадим друг път.
Останах сама сред разхвърляните чинии и тишината на апартамента. Сълзите ми капеха по покривката, която сама бях бродирала преди години – за „когато децата пораснат и доведат семействата си“. Но никога не съм си представяла такава самота.
На следващия ден сестра ми Пенка дойде на кафе.
– Цветанке, не го взимай толкова навътре – опита се да ме утеши тя. – Младите са други сега.
– Но аз само исках да помогна… – прошепнах.
– Знам. Но понякога трябва да ги оставиш сами да се оправят. Иначе ще те обвинят за всичко.
Думите ѝ ме боляха. Как така майчината грижа стана пречка? Кога уважението към по-възрастните стана излишно?
Минаха седмици без обаждане от Даниел. Всяка вечер гледах снимките им във Фейсбук – усмихнати на разходка в Южния парк, малкият им син с нова играчка… А аз? Аз стоях сама и се чудех къде сбърках.
Една вечер телефонът звънна. Беше Даниел.
– Мамо… Мария е бременна пак.
Гласът му беше уморен.
– Радвам се за вас… – казах тихо.
– Може ли… ако имаме нужда… ще можеш ли да помогнеш?
Сълзите ми потекоха отново.
– Винаги ще съм тук за теб, Даниеле. Но нека този път Мария сама поиска помощта ми.
След този разговор започнах да мисля повече за себе си. Записах се на курс по рисуване в читалището, започнах да излизам с приятелки. Не спрях да обичам сина си и внучето си, но вече не настоявах да бъда част от живота им на всяка цена.
Понякога Мария все пак идваше – рядко и винаги напрегната. Но вече не ѝ позволявах думите ѝ да ме нараняват така дълбоко. Научих се да пазя себе си.
Сега често си задавам въпроса: Кога семейството стана бойно поле? И има ли надежда някога отново да седнем всички заедно на една маса без страх и горчивина?
Кажете ми вие: има ли път назад след такива думи? Или просто трябва да приемем новите времена и новите хора в тях?