След петдесетте: Когато любовта се превърне в предателство

— Какво е това ухание? — попитах го, докато той събуваше обувките си в коридора. Миришеше различно. Не като на прах за пране или на обичайния му одеколон, а на нещо по-леко, по-женствено. Беше петък вечер, а аз, Мария, вече над петдесет, се радвах на мисълта за спокойна вечеря у дома. Но този аромат… той беше началото на края на моя свят.

— В банята имаше някакъв спрей, сигурно съм се напръскал без да искам — отвърна той и се засмя. Усмивката му беше неестествена, а очите му избегнаха моите. Тогава не обърнах внимание. Доверявах му се. Бяхме заедно от двадесет и седем години, преживели сме толкова много – безпаричие, болести, дори смъртта на родителите ни. Мислех, че вече няма какво да ни разклати.

Но започнаха да се появяват малки промени. Той започна да се прибира по-късно от работа. Телефонът му вече не стоеше на масата, а винаги беше в джоба му. Когато звънеше, излизаше на терасата или в банята. Веднъж го чух да казва: „Ще ти се обадя по-късно, сега не мога.“ Когато го попитах кой е бил, отвърна: „От работата, пак проблеми с доставките.“

Започнах да се съмнявам. Не можех да спя нощем. Въртях се в леглото до него и усещах как между нас зее пропаст. Една вечер не издържах.

— Петре, има ли нещо, което трябва да знам? — попитах тихо, докато той четеше новините на телефона си.

Той ме погледна за миг, после отново впери поглед в екрана.

— Не си въобразявай глупости — каза рязко.

Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Не исках да изглеждам слаба. На следващия ден реших да отида до работата му под претекст, че съм наблизо и искам да го видя за обяд. Секретарката ме посрещна с изненадана усмивка.

— О, г-жа Иванова! Петър тъкмо излезе с колежката си Даниела. Ще се върнат след малко.

Даниела… Знаех коя е. Млада, разведена, винаги усмихната. Бях я виждала веднъж на фирменото парти – тогава тя се смееше на всяка негова шега.

Върнах се вкъщи с буца в гърлото. Започнах да ровя из чекмеджетата му, нещо което никога не съм правила. Намерих бележка: „Благодаря ти за прекрасния обяд! Д.“

Вечерта го чаках с разтреперани ръце.

— Петре, трябва да поговорим — казах твърдо.

Той въздъхна тежко и седна срещу мен.

— Знам какво ще кажеш — започна бавно. — Не исках да става така…

Светът ми се срина. Не можех да повярвам, че след всичко преживяно той ще избере друга жена. Започнах да крещя:

— Как можа? След всичко! След като ти прощавах пиянските вечери, след като ти държах ръката в болницата! Как можа?

Той мълчеше. После каза тихо:

— Не знам… Просто се случи. Не съм го планирал.

Излязох от стаята и затворих вратата след себе си. Прекарах нощта на дивана, а сутринта той вече беше излязъл.

Дните минаваха като в мъгла. Децата ни – Георги и Елица – живееха в чужбина и не исках да ги тревожа. Само сестра ми Катя знаеше всичко.

— Миме, трябва да решиш какво искаш — каза тя една вечер по телефона. — Ще го простиш ли? Или ще започнеш наново?

Не знаех отговора. Петър се опитваше да говори с мен, носеше цветя, готвеше любимите ми ястия. Но между нас вече нямаше доверие.

Една вечер седнахме на масата като непознати.

— Мария… Аз съм глупак. Не знам какво ми стана. Но ти си моят дом — прошепна той със сълзи в очите.

Погледнах го дълго. В този момент осъзнах колко много съм се променила аз самата през годините – колко съм давала и колко малко съм получавала понякога. Болката беше огромна, но усещах и някакво странно облекчение – сякаш най-накрая виждах истината.

Минаха месеци. Решихме да опитаме отново – с терапия, с разговори, с много сълзи и малки стъпки към прошката. Но вече знаех: никога няма да бъдем същите.

Сега често се питам: Може ли една любов да оцелее след такова предателство? Или просто трябва да приемем, че понякога животът ни поднася уроци по най-болезнения начин? Как бихте постъпили вие?