След празника: Когато благодарността не стига

– Благодаря ви, момичета, всичко беше прекрасно – казах с усмивка, докато събирах чиниите от масата. Погледнах към Деси и Гери – двете ми снахи, които седяха една до друга, но сякаш между тях имаше невидима стена. Деси оправяше маникюра си, а Гери разглеждаше новите си обеци в огледалцето на телефона.

Празникът беше минал – имен ден на по-малкия ми син, Калоян. Бях се постарала всичко да е както трябва – салати, баница, печено агнешко, домашна торта. Мъжете се смееха в хола, а аз останах с момичетата в кухнята. Очаквах поне малко помощ или поне няколко думи заедно, но те бяха потънали в собствения си свят.

– Деси, може ли да ми подадеш кърпата? – попитах тихо.

Тя повдигна поглед, усмихна се леко и каза:
– О, разбира се, Мария. Само да си довърша лака, че ще се развали.

Гери не каза нищо. Продължи да снима новите си обеци и да ги качва в Instagram. Чух я да шепне:
– Хаштаг „familytime“, хаштаг „newjewelry“.

В този момент усетих как нещо в мен се пречупва. Винаги съм мечтала за голямо семейство – шумно, сплотено, с много смях и топлина. Но сякаш с всяка изминала година ставаме все по-далечни. Снахите ми са като огледални образи – красиви, модерни, винаги с перфектен външен вид, но интересите им се изчерпват с маникюрите, фризьорските салони и последните модни тенденции.

– Мамо, остави ги – прошепна ми Калоян по-късно, когато останахме сами в кухнята. – Те са си такива. Не го приемай лично.

– Но как да не го приема? – отвърнах аз. – Цял ден готвя, чистя, мисля за всички… А те дори не забелязват. Не искам благодарност – искам просто малко внимание, малко човещина.

Калоян ме прегърна неловко и избяга при брат си. Останах сама сред мръсните чинии и остатъците от празника. Спомних си как преди години майка ми и леля ми стояха до късно след всяко семейно събиране – говореха си за живота, за децата, за проблемите си. Сега кухнята е тиха, а аз се чувствам като чужденец в собствения си дом.

На следващия ден реших да поговоря с Деси. Поканих я на кафе у дома.

– Деси, знаеш ли… Понякога ми е трудно да разбера вас младите – започнах внимателно.

Тя ме погледна с изненада:
– Защо? Ние просто живеем различно. Аз работя по цял ден, после имам нужда да се поглезя малко… Не е ли нормално?

– Разбирам те – кимнах аз. – Но понякога имам чувството, че не ти пука за семейството ни. Че всичко е само външност…

Деси въздъхна:
– Мамо Мария, аз обичам Калоян и уважавам вас. Просто не съм свикнала с тези семейни традиции. В нашето семейство никога не сме сядали всички заедно на масата… Всеки си беше сам за себе си.

Тогава осъзнах – може би вината не е само в тях. Може би времената са други. Може би аз съм тази, която трябва да приеме промяната.

Седмица по-късно Гери ми се обади:
– Може ли да минеш през мола? Искам да ти покажа една нова рокля.

Отидох с нежелание, но когато я видях как сияе пред огледалото и ме пита за мнението ми, усетих топлина в сърцето си.

– Много ти отива – казах искрено.

Тя ме прегърна:
– Благодаря ти! Никога не съм имала майка, която да ме посъветва за такива неща…

В този момент разбрах – всяка жена носи своята болка и своите липси. Може би моите снахи не са студени или безчувствени – просто никой не ги е научил на топлина и споделеност.

Вечерта седнах сама на балкона с чаша чай и се загледах в светлините на града. В главата ми кънтяха думите на Калоян: „Те са си такива.“ Но дали това означава да се примиря? Или трябва да намеря нов начин да бъда част от живота им?

Понякога се питам: Кога благодарността престана да бъде достатъчна? И дали някога ще намерим път един към друг в това ново време?