След развода останах без дом – сега строя свой, но се страхувам за новия човек до мен

– Не може така, Яна! Не може да ми отнемеш всичко! – гласът на Петър ехтеше в празния ни апартамент, докато аз стисках дръжката на куфара си. Беше последната ни вечер като семейство. Вече нямаше снимки по стените, нямаше детски смях – само хлад и тишина.

– Аз ли ти отнемам? – прошепнах, а сълзите ми пареха бузите. – Ти избра да си тръгнеш. Ти избра да ме предадеш.

Той не отговори. Само затръшна вратата след себе си. Останах сама, с празни ръце и разбито сърце. След петнайсет години заедно, след всички онези обещания под дъжда в двора на гимназията, всичко се срина за миг.

Майка ми ме прие у дома, в малкия панелен апартамент в Люлин. Всяка вечер гледах как лампите на съседите светят и се чудех какво ли прави Петър сега. Дали мисли за мен? Или вече е с нея – с онази, заради която ме остави? Майка ми мълчеше, но усещах разочарованието ѝ във въздуха. „Казвах ти, че не е за теб…“, повтаряше си тя наум, а аз се давех в вина и срам.

Работех като учителка по български език в едно училище в Младост. Децата усещаха болката ми – станах по-строга, по-студена. Колежките ме гледаха със съжаление и шепнеха зад гърба ми: „Горката Яна… Петър я остави заради някаква пикла.“

Една вечер, докато преглеждах тетрадки, майка ми седна до мен:
– Яна, трябва да продължиш напред. Не можеш цял живот да страдаш за него.
– А как? Как се започва отначало на 36?
– Със смелост. И с план.

Тогава реших – ще си купя собствено жилище. Ще имам свой дом, където никой няма да може да ме изгони. Започнах да търся малки апартаменти в крайните квартали – Надежда, Обеля… Всичко беше скъпо, но взех кредит. Майка ми заложи златните си обеци, а аз подписах договор с трепереща ръка.

Преместих се в новото жилище през есента. Беше студено, миришеше на боя и прах, но беше мое. Всяка вечер подреждах по малко – една завеса тук, една снимка там. Постепенно започнах да усещам топлина.

На родителска среща се запознах с Димитър – баща на едно от децата в класа ми. Беше вдовец, тих и внимателен. Започнахме да си пишем съобщения, после кафе след работа… Сърцето ми трепереше всеки път, когато го виждах. Но страхът не ме напускаше.

– Не мога пак да повярвам на някого… – споделих на приятелката си Мария една вечер в малкото кафене до блока.
– Яна, не всички са като Петър. Димитър е добър човек.
– Така мислех и за Петър някога…

Димитър беше търпелив. Не настояваше за нищо, просто беше до мен. Понякога идваше у дома и носеше топъл хляб или бурканче мед от село. Говорехме с часове за книги, за децата ни, за живота преди и след бурята.

Но майка ми не го харесваше.
– Пак ще страдаш – каза ми една вечер, докато миехме чиниите.
– Мамо, той не е Петър.
– Всички са еднакви накрая…

Спрях да ѝ казвам кога излизам с него. Започнах да крия малките радости – букетче цветя на масата, бележка „Обичам те“ на хладилника. Страхувах се да бъда щастлива.

Една вечер Димитър ме попита:
– Яна, ще ми позволиш ли да бъда част от живота ти? Или ще ме държиш винаги на разстояние?

Замълчах дълго. Гледах ръцете си – напукани от работа и пране, пръстенът от Петър отдавна беше свален. Но белегът остана.

– Страх ме е… – признах най-накрая.
– И мен ме е страх – отвърна той тихо. – Но ако не опитаме, никога няма да разберем дали можем да бъдем щастливи.

Заплаках в прегръдките му. За първи път от години се почувствах жива.

Сега стоя на балкона на новия си дом и гледам как светлините на София трепкат в нощта. Вътре Димитър приготвя чай за двама ни. Майка ми още не го приема напълно, но вече понякога се усмихва, когато го види.

Понякога се питам: заслужавам ли втори шанс? Ще мога ли някога да се доверя напълно? Или белезите от миналото ще останат завинаги?

А вие как бихте постъпили? Бихте ли рискували сърцето си отново след всичко преживяно?