След развода си се заклех, че никога повече няма да обичам. Докато една вечер в малко софийско кафене не седнах случайно на маса с непознат…

— Не мога повече, мамо! — извиках през сълзи, докато държах телефона с треперещи ръце. Беше късна есенна вечер, а аз стоях сама в тъмния си хол, обгърната от тишината на празния апартамент. Гласът на майка ми от другата страна беше тих, но твърд: — Мила, животът не свършва с един развод. Трябва да продължиш напред.

Но как се продължава напред, когато сърцето ти е разкъсано на парчета? След като Петър си тръгна, оставяйки само бележка на кухненската маса, се заклех, че никога повече няма да позволя на мъж да ме нарани. Приятелките ми — Мария, Елица и Деси — не спираха да ме канят по срещи, да ми пращат снимки на „свободни и готини“ мъже във Viber. Аз само се усмихвах и сменях темата.

— Не мога повече разочарования — казвах им. — Имам си работа, имам си дъщеря. Това ми стига.

Всяка вечер след работа се прибирах в малкия двустаен апартамент в „Люлин“, където всичко ми напомняше за провала ми. Снимките по стените, празната половина на гардероба, чашите за двама… Дъщеря ми Ива беше единствената светлина в живота ми, но дори тя усещаше болката ми.

— Мамо, защо си тъжна? — попита ме веднъж, докато рисуваше слънце с флумастери на масата.

— Не съм тъжна, слънчице. Просто съм уморена.

Лъжех я. Лъжех всички. Истината беше, че се страхувах — страхувах се да обичам отново, страхувах се да се доверя, страхувах се да бъда щастлива.

Една съботна вечер реших да изляза сама. Ива беше при баща си за уикенда, а аз нямах сили да гледам още един сериал или да чета поредната книга за „силните жени“. Облякох любимия си пуловер и излязох навън. Въздухът беше хладен и влажен, а улиците на София — пълни с хора и светлини.

Влязох в малко кафене на „Шишман“, където винаги ходехме с Петър преди години. Седнах на една свободна маса до прозореца и поръчах кафе и парче торта „Гараш“. Докато ровех в телефона си, някой се приближи до масата ми.

— Извинете, свободно ли е тук? Всички други маси са заети.

Вдигнах поглед и видях мъж на около 40 години — с тъмни очи и леко прошарена коса. Изглеждаше уморен, но усмивката му беше топла.

— Да, разбира се — казах механично.

Той седна срещу мен и извади книга от чантата си. Настъпи неловко мълчание. Опитах се да се съсредоточа върху телефона си, но усещах погледа му върху мен.

— Харесвате ли шоколадова торта? — попита той изведнъж.

Погледнах го изненадано.

— Това е любимата ми — отвърнах тихо.

— И моята — усмихна се той. — Казвам се Александър.

— А аз съм Виктория.

Започнахме да говорим — първо за книгите, после за музиката, за любимите ни места в София. Часовете минаваха неусетно. За първи път от години се чувствах спокойна и… жива. Смяхме се на глупави шеги, спорихме за това коя е най-добрата българска група (аз твърдях „Остава“, той настояваше за „ФСБ“), разказвахме си истории от детството.

В един момент телефонът ми изписука — беше майка ми: „Как си? Всичко наред ли е?“ Усмихнах се и й написах: „Добре съм.“

Александър ме погледна внимателно:

— Знаеш ли, понякога най-хубавите неща ни се случват, когато най-малко ги очакваме.

Погледнах го и усетих как нещо топло се разлива в мен. Но веднага след това ме заля страхът — ами ако пак ме наранят? Ами ако всичко това е просто илюзия?

— Не знам дали съм готова за ново начало — признах му тихо.

Той кимна разбиращо:

— Никой не е напълно готов. Но понякога просто трябва да опитаме.

Когато излязохме от кафенето, дъждът беше спрял. Александър ме изпрати до спирката на трамвая и преди да се разделим, попита:

— Ще те видя ли пак?

Замислих се за всички онези вечери, в които съм плакала сама; за всички пъти, когато съм казвала „никога повече“. Но тази вечер не исках да свършва. Не исках отново да бъда сама.

— Може би… — прошепнах и усетих как надеждата бавно се връща в мен.

Вкъщи легнах в леглото и дълго гледах тавана. Мислех си за Александър, за смеха ни, за топлината в очите му. Мислех си дали заслужавам втори шанс. Дали мога отново да вярвам?

Понякога животът ни поднася изненади точно когато сме се отказали от тях. Дали ще имам смелостта този път да не избягам?

А вие… бихте ли рискували отново да обичате след всичко преживяно?