След смъртта на съпруга ми децата му ме изгониха: Как намерих сили да започна отначало

— Не можеш да останеш тук повече, Мария! — думите на Илияна, дъщерята на покойния ми съпруг, още кънтят в ушите ми. Стоях в антрето, стиснала дръжката на старата си чанта, а сърцето ми биеше лудо. Дъждът барабанеше по прозорците, а аз усещах как светът под краката ми се разпада.

— Моля те, Илияна, нека поговорим като хора. Това беше и мой дом десет години… — гласът ми трепереше, но тя дори не ме погледна.

— Ти си само жената, която татко доведе тук. Сега него го няма. Къщата е наша — отсече тя и брат ѝ Петър кимна мълчаливо до нея.

Не знам как стигнах до улицата. Дъждът вече се лееше като из ведро, а аз стоях пред портата с една найлонова торба — в нея бях набързо натъпкала няколко дрехи и снимка на съпруга ми. В този момент осъзнах колко самотна съм всъщност.

Вървях без посока из мокрите улици на квартала в Пловдив, където всички ме познаваха като „жената на бай Стефан“. Сега бях просто Мария — никоя, без дом и без семейство. Спомних си първия ден, когато прекрачих прага на тази къща. Стефан ме посрещна с усмивка и топла прегръдка. Бяхме щастливи, въпреки неодобрението на децата му. Те никога не приеха, че баща им може да обича друга жена след смъртта на майка им.

Седнах на една пейка в близкия парк. Дъждът вече бе преминал в ситен ръмеж, а аз треперех от студ и страх. Телефонът ми звънна — беше майка ми от село.

— Миме, как си? Защо не се обаждаш?

— Добре съм, мамо… — излъгах. Не исках да я тревожа с истината.

— Ако имаш нужда от нещо, знаеш, че винаги можеш да се върнеш у дома — каза тя тихо.

Затворих телефона и се разплаках. Не исках да се връщам в селото — там нямаше работа, а и спомените за баща ми ме боляха твърде много. Трябваше да намеря начин да оцелея сама.

На следващия ден отидох при приятелката си Даниела. Тя живееше в малък апартамент в „Кючук Париж“ и веднага ме прие.

— Ще спиш на дивана, докато си стъпиш на краката — каза тя и ми направи чай.

— Не искам да ти тежа…

— Глупости! Знаеш ли колко пъти ти си ми помагала? Сега е мой ред.

Даниела беше единствената, която не ме осъди. Останалите съседи шушукаха зад гърба ми: „Виж я тая, изгониха я като куче!“ Но тя ми даде надежда.

Започнах работа като чистачка в близкия супермаркет. Не беше мечтаната работа — преди години бях медицинска сестра, но след брака със Стефан се отказах от професията си. Сега никой не искаше да вземе жена над трийсет без опит през последните години.

Вечерите прекарвах сама на дивана, гледайки тавана и мислейки за живота си. Често се питах: „Какво сгреших? Защо хората могат да бъдат толкова жестоки?“ Но с времето болката започна да отстъпва място на решимостта.

Един ден в супермаркета дойде възрастна жена — баба Пенка. Тя забеляза сълзите в очите ми и ме заговори:

— Момиче, всичко ще се оправи. Животът е като река — понякога те носи по течението, друг път трябва да плуваш срещу него.

Тези думи ми дадоха сили. Започнах да търся нова работа — записах се на курс за социални асистенти към общината. Там срещнах други жени с подобни съдби — разведени, изоставени, вдовици. Заедно плакахме и се смеехме, подкрепяхме се една друга.

След няколко месеца получих предложение за работа като личен асистент на възрастен човек — дядо Георги. Той беше самотен вдовец със златно сърце. В неговия дом намерих топлина и уважение, които бях забравила какво е да усещам.

С времето започнах да вярвам отново в себе си. Наех малка гарсониера под наем — не беше много, но беше моят дом. Започнах да рисувам — нещо, което винаги съм обичала като дете. Дори участвах в изложба за любители художници в читалището.

Понякога срещах Илияна и Петър по улиците на Пловдив. Те ме подминаваха без дума или хвърляха презрителен поглед. Вече не изпитвах гняв към тях — само тиха тъга за изгубеното семейство.

Сега знам, че животът може да започне отначало дори когато всичко изглежда загубено. Намерих приятели, които ме ценят такава, каквато съм. Научих се да прощавам — и на другите, и на себе си.

Понякога вечер сядам до прозореца с чаша чай и се питам: „Колко ли жени като мен са били изгонени от домовете си? Защо в България все още приемаме чуждите като врагове?“

А вие как бихте постъпили на мое място? Може ли човек да прости такова предателство?